СТАНИСЛАВА ВАСИЛЕВА – НЕМСКА

София

 

ТОЙ

До него всеки ден е с цвят наситен —
възтъмните ми спомени изчезват.
Усещам — през ръцете ни, косите,
как нежна близост ражда райска бездна.

Зелени са очите му. И моите.
И щом ги срещнем, всичко става тучно.
Понякога се крие зад завоите,
но всеки път до него ще науча.

И ще улуча точните му стъпки.
Ще укротя най-бесните му щрихи —
така, че и платната му да тръпнат
в минутите на залезите тихи.

Погали ли, нощта изгубва памет.
И все мълчи, когато бълвам думи.
Но с тази тишина кръвта ми пали
и ставам непокорна и безумна.

Той има кожа с мирис детелинен,
живее изгрев в неговия поглед.
Жадувам го! Оставя ме без сила,
без свян, по-жадна, и с мечти разголени.

Ръцете му са бъдещи картини.
От пръстите си пъпна връв му правя,
за да остане с мен. Да не замине
по грешната еднопосочна права.

Дали ще тръгне някой ден, не зная!
Ще търся лято в бялата му риза.
Но дойде ли отново, ето края —
ще го прегърна, и ще кажа:
Влизай...

 

 

 

ЕЛЕНА АЛЕКОВА

София

 

1.

 

Да те жадувам аз, да те жадувам,

а ти все повече да се отдалечаваш...

 

А ти все повече да отпътуваш

и да потъваш, и да ме оставяш.

 

А ти все повече да се превръщаш

в безкрай и прах, в безсмислица, която...

 

И струйка дим над разкривени къщи,

които се разпадат в тишината.

 

 

 

2.

 

Дали позор ще срещнеш или слава... –

не страдай, не плачи, не съжалявай.

 

Сърцето утеши, изтрий сълзите

и натири тъгата вдън горите.

 

На всички ей така благодари,

че още твоята звезда гори.

 

И още, че те чака път далечен.

Че ти е хубаво. Че ти е вечно.

 

3.

 

Не дълбай с длетото тънко,

не дълбай с длетото звънко

моето сърце.

Моето сърце е вече

отлетяло надалече –

сякаш че перце.

 

Моето сърце е вятър,

облачета, птиче ято,

чезнещо всред тях.

Не дълбай с длетото тънко,

не дълбай с длетото звънко

вятър, дим и прах.

 

РАДКА БАЕВА

Стара Загора

 

АБСУРДНО ВРЕМЕ

 

Празни празници,

ялови делници.

Куца и сляпа неделя.

До огнището котка преде,

без вретено и без къделя.

Неразумните умно

не стъпват в локвите,

умните отдавна

не драскат с нокти.

Слепецът вижда

по-добре от окатите –

далечно е близкото,

непознати – познатите.

Безсилни са силните,

невинни – виновните.

Без посока е пътят,

безвремие – времето.

Безнадеждна дори е надеждата.

 

ЦВЕТА МИХАЙЛОВА

Пловдив

ТАЙНАТА

О, тая непрестанна надпревара

да уловим мига! Да спрем застоя.

Изконната,

               човешка,

                            светла вяра,

че път добър ни чака зад завоя.

Как да обичаме? Да сме обичани.

Да привлечем потока на мечтите.

Да бъдем позитивни. По-различни.

И светлина да блика от очите.

Залива ни със инфо днес печата

в наръчници, брошури и издания,

да прекроим Късмета и Съдбата

с програмно мислене и съдържание.

Но колкото и да четем от тая книга,

разбираме, че нещо не достига...

А Истината диша ускорено

зад порта една... В химия незнайна.

И тайната за съкровените неща

става

        още по-голяма

                                тайна.

 

 

 

МИЛКА МАРКОВА

 

НЕИЗЖИВЯНО

 

Обичам да вървя

след дъжд сама.

Загръщам сянката си

като с шлифер.

Очите ми прескачат

леко локвите с вода,

а сухият им дъх

докосва кожата

на влажната земя.

Небето слиза бавно.

Бягат дните ми,

отскубват се от пръстите ми

без алиби.

Играят си с търпението ми,

стават малки,

по-кратки са минутите ,

по-уморено крачи есента.

 

Обичам да вървя

в паузата на очакването,

където нищо не е сигурно.

Вали и спира.

Аз ще замина някъде.

По куфара със думи,

приготвяни за из път

разбирам за посоката.

Монетата в джоба

отразява една страна

на моето лице,

другата е на страха

от скуката.

Дано да ме ограбят

на перона.

 

Неизживяното се настани

до мен, във влака,

а релсите не свиват рамене,

не ме прегръщат.

Отдалечавам се,

оглеждам се в копнежа им.

Дъждът се е задавил

от безсъние,

и ме накара да пропускам

гарите,

часовникът стрелките

е загубил.

Сега вървя след шепота

на капките.

 

 

ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ
София

ПОЕТИ

Обичам ви, приятели-поети!...

Надменно гледат баровци и големци –

не виждат над челата ви как светят

божествените лаврови венци.

 

Как се изражда стих в съня на мрака,

как лудо пърхат в него ямб или дактил,

как се зачева, после как проплаква

стих – нокти в слепоочията впил?…

 

Стихът е младенец, родил се снощи

и девет нимфи ще го къпят сутринта,

и ще звучи на този свят тъй мощно,

че Бог да каже:  Дай да прочета!

 

Стихът е рожбица, не сте бездетни,

а сте по Божие подобие Творци…

Все някога Синодът на небето

ще се провъзгласи, че сте Светци.

 

СВЕТЛА БАРАКОВА

Луковит

 

НЕ БЪРЗАЙ, ЗИМО МОЯ

 

Почакай, Зимо моя беловласа!

Не бързай толкова към мен! Поспри!

Та аз съм още с есенна нагласа

и листопад от творчески искри!

 

Все още съм и ведра, лъчезарна,

тъй жизнена във своите дела!..

А за живота днес не съм бездарна

и следвам ясно светлата следа.

 

Аз бодра съм, все още съм и силна;

работя ежедневно кат' пчела;

душата ми е с доброта обилна;

на Любовта все казвам и: „Ела!”

 

И тук е Тя, и в мойта златна есен,

с усмивка мека, ласкава, ефирна!..

Сърцето ми запява често песен,

не чувства болката на есен мирна!

 

Не мисля днес за твоя леден меч –

рано ми е, Зимо моя снежна!..

И затова не бързай! Стой далеч!..

Срещата ми с теб е неизбежна!

 

 

 

 

ГЕНКА БОГДАНОВА

Ямбол

 

 

РЕ­К­ВИ­ЕМ

 

Ня­кол­ко кървави  „ро­зи” в сне­га са за­м­ре­ли -

белязали с бол­ка пре­с­пи­те, чи­с­ти и бе­ли.

Ня­кол­ко ло­к­ви­ч­ки алена кръв под не­бе­то

от белия гъ­лъб, про­с­т­ре­лян на­п­ра­во в сър­це­то.

Как да за­б­ра­вя оло­в­на­та те­жест в гър­ди­те?

Ви­но­в­на се чу­в­с­т­вам на­ра­в­но аз  със  ло­в­ци­те!

 

 

ДИМО БОМБЕВ

Тъжа, Стара Загора

 

ЗАВРЪЩАНЕ

 

Щъркели летят в небето

все към своите гнезда.

Вече зеленей полето

с полъха на пролетта.

 

Тук е тяхната родина,

тук създават си рода,

а през зимата в чужбина

се спасяват от студа.

 

С мартенички на ръката

срещаме ги в тия дни

в градовете и селата

с поздрав наш:”Добре дошли”!

 

- Щъркели,”войска елитна”

моя радост и тъга,

искам като вас да литна

къмто моя дом сега.

 

Там при теб “Гугутке” мила

и при нашите деца,

с обич и любов незрима

от граничната бразда!

 

 

ИВАН СТОЙЧЕВ

Търговище

ЕХОТО

 

Една пътека мира не ми дава.

Тя идва от детинството по склона,

пълзи по хребета на незабравата

и необраното му ехо гони.

А там, метличини със пламък син

оставят в равнината светъл грим.

 

Сега пътеката почти я няма,

Обрасла е с трева, салкъми гъсти,

По нея издълбали малки ями,

реките ми на дългото отсъствие.

Разлива шепот близката чешма,

където идвах коня да поя.

 

Сега там люляците пръскат нежност

с откраднат цвят от слънчевия залез.
Една сълза очите ми замрежва

и огънче в сърцето мое пали.

И ставам по-добър и по-богат

от ехото на моя детски свят.

 

 

 

ЕМИЛ КОСОВ

Благоевград

НА ЕДНА БОГИНЯ

На Мира

 

Така е чудно,

как във твойто крехко тяло,

събани са стихите на цялата вселена.

Как огънят в усмивката ти топла

стопява мраморно – гранитни великани,

Ръката детска, галеща тревата,

земята разлюлява в гърчове зловещи.

Въздишката ти – бял и крехък гълъб

във ураган превръща мките човешки.

И щом земята, тровена и изтерзана,

към теб ръце протегне

като към спасител,

от хората лице недей отвръща,

дано поне един да види твоята човешка същност.

 

МИЛИЦА ЦАНЕВА

Велико Търново

ЩЕ КОЛЕНИЧА С ВЯРНОСТ

 

Далечна, но и близка си, родино,

земя на хляб и розовия цвят,

в прегръдката си нежно съхранила

годините на детския ми свят.

Преминала през бури и пожари

ти устоя в епични боеве,

белязани по бойните простори

с кръвта на твойте синове

и с вярата на хиляди герои

от малките градчета и села,

беди и трудностите надживели

във дар за твойта свобода.

Ще надживееш и тази беднотия,

голготата на днешния ни ден,

тъй както кораб, плуващ през стихия,

достига бряг, за него отреден.

Сега оставам на гурбет далечен,

в свободен свят с отворени врати,

но с мисълта за теб заспивам вечер,

уверена във твойте бъднини,

защото в своя път не си сирота,

над тебе бди небесен благослов

и аз съм с тебе и в храма на живота

ще коленича с вярност и любов.