Както навсякъде из Българско, преди Освобождението тлеела, разгаряла се главнята на бунта. И в Слатина прехвърчали бунтовни искри. В шопите попаднали броеве на “Дунавски лебед”, списван от Георги Раковски, и други вестници и книги с бунтовно съдържание. Да основе софийския революционен комитет дошъл и Васил Левски, после създал отделни революционни комитети из софийските села. В неговите митарства, според събрани данни, е отбелязана
сметка в личното тефтерче на Апостола от ханчето на Враждебна
Било студен зимен ден, стъмвало се рано. В хана на Стоян Божилов в село Слатина нямало пътници и всичко се спотаило. Но на синовете, които вече били големи деца, не им се лягало. За тях не било навик толкова отрано да спят. Затова успели да видят непознатия човек, който дошъл у тях, когато съвсем се притъмнило. Стоян довел един синеок непознат пътник. Това бил Васил Левски. Придружавало го и едно доверено лице. След това дошли и няколко слатинчани - съседът Лазо Тонков, Пенко Келешки, Боте Пасков, Митко Шиков и един човек от местността Дуняците. Бил е поканен и човек от Софийския революционен комитет, но той не дошъл. Присъствали около 7 души. Срещата с Левски станала в една странична стая в хана. За какво са говорили, не е известно, заклели се те над евангелието, с кръстосано отгоре оръжие. Спас Клисаров разказва: “Левски идваше често в София. Преспиваше в черквата “Света Неделя”... Често поп Гълъб, баща ми (Никола Луканов) и училищният слуга Мито, родом от Брезник, се качваха на черковното кубе да дежуруват. Чудех се какво беше това дежурство. Дъждопроводната тръба от улука на кубето им служеше за далекоглед. Те гледаха към табията Слатински редут. Тогава нямаше големи постройки и редутът се виждаше много ясно.
Левски идваше и даваше знак с голяма бяла кърпа,
която връзваше на някое дърво или висок прът. Дежурните слизаха, отиваха да вземат писмата от него и ги носеха на учителя Ковачев - член на Комитета. Обикновено беше облечен като селянин, с кожух и голям калпак. Ковачев знаеше много добре турски език и работеше в полицията. Той издал на Левски тескере (разрешение) за пътуване. След залавянето на Левски това се разкри и Ковачев го пратиха на заточение в Диарбекир, заедно с другите членове на Комитета, в който влизаха Димитър Коцев, Трайкович, Хаджи Бонев, Кръстю х. Нешов, Мито каймакчията и други” (Любомир Дойчев, “Левски в светлина”, 1943 г, стр. 390).
Апостола се е срещал и със Стоян Божилов, уважаван и авторитетен местен човек. За тези срещи извън Слатина в полето той често разказвал след Освобождението вечер край огнището, пред наобиколилата го домашна челяд. Било по коситба - Стоян тръгнал с колата и двамата си сина Спас и Христо от вечерта на полето. Там трябвало да се срещне с Левски в местността Трояно. Тъкмо преминали брода на Слатинската река, насреща им като невидим призрак се появил човек - това било турският поляк Садико (Садък). С дрезгав глас той извикал: “Брей, Стояне, накъде така, всите се прибират, а ти излизаш?”. Но Стоян не се смутил, отвърнал му: “Требе, аго, да събираме сеното, ютре по-рано, оти през деньо ни се не работи от жегата. Пък и биволете повече да попасат”. А Садико си имал нещо наум, та не останал доволен от думите на Стоян. Изглежда, нещо знаел за връзките на Стоян с комитетите и искал да го проследи, та казал: - Е, щом е така, и аз ке дойдем с тебе! - Па нищо, аго, барем да си имаме дружина - шеговито подхвърлил Стоян и щом Садико се качил, потеглили. На ритлите се поклащали дисагите, пълни с два самуна хляб и захлупци със сирене. През нощта Стоян го издебнал и щом Садико заспал, отишъл да се срещне с Дякона Левски. Предал му храната, а дисагите и залупците хвърлил. След като се разделили, Левски започнал да прескача на няколко разкрача в житната нива, та да не остави диря, че е минал човек, и се отдалечил в тъмнината към Враждебна, където отседнал във Вълчово ханче.
След като Левски бива предаден и хванат при Къкринското ханче, а по-късно докаран в София и осъден на смърт, шопите не стоели безучастни.
Слатинци решили да освободят Левски
Те подготвили заговор да го освободят, ако той бъде докаран в Цариград при султана. Затова трябвало да се съберат в Слатина от околните села. Ето какво пише Петър Ангелов за този случай: “Един ден в Биримирци пристигнал отец Генадий от Драгалевския манастир и съобщил, че комитетски хора по пътя от София до Одрин са намислили да нападнат турския конвой, който води Левски, и да освободят Апостола. Пътят от Пловдив до Одрин трябвало денонощно да се охранява от верни хора на местните комитети. И накрая поп Генадий разпоредил: от Биримирския комитет трима души да отидат до Цариградското шосе към село Слатина, да се свържат там с хората от комитета в Долни Богров, от който ще получат по-нататъшни разпореждания” (Петър Ангелов, в Народно читалище “Пробуда”, стр. 14, 1962 г.).
Оттук става ясно, че и Слатинският комитет не е останал настрана, след като е трябвало да се съберат към село Слатина. От Биримирци действително тръгнали трима селяни към Слатина, но били върнати от конвои по пътищата. Същата сутрин бил обесен Апостола, а тях турските стражи ги откарали да присъстват насила на обесването. Селяните охранявали много зорко цялата околност на София. Бил студен зимен ден на февруари 1873 г. В селото пристигнали турски заптиета и подбрали от по-младите около 15-20 души, между тях бил и Христо Митов (разказът е по спомен на неговия син Димитър Миховски), който разказвал за случилото се твърде често.
Целта на турците била да посплашат младите, та те да не смеят да се бунтуват
против царщината. Имало и други слатинчани, като Митър Стоянов (разказано по спомени на неговия внук Боян Димитров) с жена си, който също описвал по-късно мястото на бесилото, околната среда, гробищата, дълбокия ров, който ограждал града, затрупаните тръни и пустошта, която владеела наоколо в лютата зима. Най-вече запомнили крясъците на турците “Джанабет гяур” (мръсен неверник), на ходжите, бейовете, низамите, които викали и се заканвали на Апостола. Между българите този, който присъствал на обесването, бил и Стоичко Циганчаровски, работил като кочияш при турски големец в София. Когато окачили на бесилото Апостола, Стоичко заплакал. Като го видял турският големец, при когото слугувал, го ударил силно с камшика да запомни кога е плакал на гяурски цар. Стоичко не изтърпял и побягнал надолу по рова, където се спуснал към Владайската река. Той повече не се върнал при своя господар. Така протестирал посвоему (по спомени на неговия внук Цветан Тодоров).
Разкритията на турските власти не стигнали до местния комитет в Слатина, той се запазил и по-късно продължава своята дейност. Макар софийските села да не участват в Априлското въстание, те не остават безразлични и по-късно вземат активно участие, мнозина от членовете на Революционния комитет участват в Освободителната руско-турска война.
Дора ВУЧКОВА
