Навършват се 215 г. от рождението на майстор Колю Фичето – най-яркият представител на българската строителна и архитектурна школа през епохата на Възраждането.
Самобитен архитект, с огромно дарование и професионално майсторство, той не е учил в архитектурна школа, а по умонепостижимия начин, открит само за избраните, черпи знание и умения направо от сръчността и трудолюбието на българските майстори, от усета за красотата и изяществото на италианските строители, с които е работил. Вдъхновява се и извлича сила от съкровищницата на народното ни творчество и от съзвучната красота на българската природа.
Монументалните строежи, излезли изпод неговата ръка – църкви, мостове, часовникови кули, конаци, манастири и др., излъчват чисто български дух,
което ги превръща в мощно оръжие на българския народ в борбата му за национално достойнство и независимост. Творчеството на майстор Колю Фичето е дълбоко патриотично; то издига националното самосъзнание на българина и подхранва вярата му в близкото освобождение.
Колю Фичето е роден в град Дряново през 1800 г. До 1830 г. живее и работи в родния си град, след което се преселва във Велико Търново, където твори до края на живота си. Тук той и оставя значителна част от своето творчество. Паметна ще остане за него 1836 г., когато
заради безупречното завършване на църквата „Свети Никола” търновският еснаф го удостоява с титлата „уста”
(майстор). Многобройни са неговите архитектурни творби, но той не би бил нещо повече от един от хилядите трудолюбиви и талантливи български строители на своето време, ако някои от неговите градежи не представляваха истински архитектурни постижения. Така през 1867 г. например гениалният строител предприема и увенчава с успех едно изключително амбициозно начинание – строителство на мост над Янтра при гр. Бяла. Това е най-дългият за времето си мост на Балканския полуостров – 276 м, с широчина 9,5 м и с 14 свода. За съжаление, то не е достигнало до нас в първоначалния си вид. През 1897 г. реката го разрушава. Впоследствие мостът е възстановен, като от предишния остават само 4-те свода в единия му край. В друг един случай, през 1874 година, Колю Фичето построява покрит мост над река Осъм в Ловеч. Изумителното в него е, че независимо от размерите – мостът е дълъг 80 метра и широк 10 метра –
в градежа не е вложено нито късче желязо
За съжаление, през 1925 г. мостът изгаря, като на същото място бива построено познатото ни днес съоръжение.
Но там, където архитектурният и строителен гений на Първомайстора блясва с най-пълната си сила, е при издигането на храмове. Защото това не са само молитвени домове - всеки техен елемент, дори наглед най-незначителният, е пропит с жаждата, с която българският народ се е устремил към своето освобождение. Чрез църквите на Колю Фичето стремежът за трансцедентност и пълнота, присъщ на всяко човешко същество, получава пряк израз в стремежа на българите за национална независимост. Винаги и навсякъде Уста Колю Фичето гради трикорабни църкви - просторни, високи, сякаш устремени към светлите простори на свободата. Сред тях с особено изящество се отличава църквата „Света Троица” в Свищов, издигната през 1867 г. Нейните неповторими форми, разнообразието на архитектурни детайли и прозорци я превръщат в шедьовър на нашата възрожденска архитектура. Негово дело са също и търновските храмове „Св. св. Константин и Елена”, „Св. Спас”, „Св. Богородица”, „Св. св. Кирил и Методий”, църквите в Горна Оряховица, Лясковец и на много други места. Във Велико Търново Колю Фичето построява и хана на хаджи Николи и известната къща с маймунката – съответно през 1858 и 1849 г. А в родното си Дряново той оставя няколко архитектурни творби, от които до наши дни са запазени Икономовата къща, църквата „Свети Никола” и каменният мост над река Дряновска.
Уста Колю Фичето започва строежа на църквата „Свети Никола” в Дряново през 1851 г. Особеното при нея е, че присъщата на жилищната архитектура дървена конструкция е изоставена и дървените сводове и арки между колоните са заменени с тухлени. Майсторът вдига църквата висока и стройна, а при външното й оформление под корниза включва малки полукръгли арки, което го прави детайлиран и елегантен. Както при останалите свои творби, и тук той въвежда присъщия само нему отличителен елемент - двойната трицентрова линия, или както е
позната още като двойната „фичевска кобилица”
Тази крива линия навлиза смело и в интериора на църквата, превръщайки се в част от лицето на балкона срещу олтара. Лекотата, с която е изпълнена, граничи със съвършенството и представлява още едно доказателство за големия художествен усет и изключително тънкото чувство за пропорция, с които Първомайстора е бил надарен. През същата тази година той построява и моста на Боюв яз в западната част на Дряново. В него пък въвежда просторни сводове, с което се предотвратява опасността от заливане в случаи на прииждане на реката.
Един от най-дейните сътрудници на Колю Фичето при строежа на църквата „Свети Никола” е бил свещеник Васил Икономов. Той остава тъй възхитен от резултата, че помолва Колю Фичето да му построи къща. Майсторът се съгласява и така през 1859 г. е била завършена познатата на поколения дряновци Икономова къща. Може би случайният минувач няма да забележи нищо особено в нейната обикновена на вид фасада, но за наблюдателното око няма да останат скрити хубавото пропорциониране и ритмично групиране на отворите – признак за голямо архитектурно богатство. Лицевата част на къщата е откъм улицата. Долният й етаж се е заемал от дюкян за тютюн, а зад него откъм двора се намират зимните помещения. Горният етаж е бил изцяло отреден за гости. Непосредствено до гостната стая се намира най-голямото помещение, наречено „диванната”. „Гостната” и „диванната” заемат централно място, като до всяка от тях са разположени странични помещения, използвани за спални. Доминиращото положение на „диванната” се подчертава и от пространственото й уширение с голям остъклен еркер към двора, стъпил върху две високи дървени колони и оформен с характерното „фичевско” двойно огъване. По-късно, през възторженото време на българското въстание, върху двете плътни стени на еркера биват изписани лъв и двуглав орел. Къщата на Васил Икономов в Дряново и къщата на Никола Коюв във В. Търново (позната още като „къщата с маймунката”) са единствените известни засега жилищни сгради, останали ни в наследство от нашия велик архитект и строител.
Крайно любопитен факт в житието-битието на Уста Колю Фичето е станалият легенда пазарлък за построяването на Беленския мост. Пред известния по това време русенски валия Митхад паша се явяват различни архитекти и строителни предприемачи както от Османската империя, така и от Европа, с надеждата да получат апетитната поръчка. Един полски титулуван строител например предлага да построи моста срещу крупната сума от близо 3 милиона гроша. Тогава се изстъпва Уста Колю Фичето, когото пашата познавал отдавна, и изрича прословутата фраза, която и до ден днешен остава синоним на почтеност и добросъвестност в професията – „Паша ефенди, ако аз не направя моста при Бяла по теркя си за 700 хиляди гроша - вземете ми главата!”. Решителните думи дълбоко впечатляват висшия турски чиновник и той скланя да възложи на Уста Колю Фичето строежа на това високоотговорно, огромно за времето си съоръжение. А когато накрая мостът наистина бива завършен за уречените пари, майсторът отново изненадва всички –
заявява, че ще застане под него и няма да помръдне оттам, докато отгоре не преминат всичките тежки оръдия „Круп”
от местния гарнизон, на въоръжение в тогавашната турска армия. По този своеобразен начин той защитава своята майсторска чест и пресича всякакво съмнение в достойнствата на градежа.
Последното творение на Първомайстора е турският конак, строен през 1874 г. във В. Търново. Това е сграда, свързана с особено важни събития от нашата национална история. Тук е разпитван от турските власти Апостола Васил Левски, осъден е на смърт и героят от Априлската епопея в Дряновския манастир Бачо Киро Петров. В същата сграда през 1879 г. се свиква и първото Велико народно събрание в България.
Уста Колю Фичето не се е снимал никога през живота си, никой художник не го е изографисвал
Казват, че било от скромност, а може и да не му е останало време. Затова всичките днешни портрети на майстора са правени по описание на негови родственици и от единствената запазена снимка на смъртното му ложе при погребението му във В. Търново през 1880 година. За съжаление, снимката е направена от известно разстояние и от неудобен ъгъл, така че не е възможно да се различат добре чертите на починалия. Ето защо преди 23 години по предложение на арх. Емил Момиров, подкрепено от много специалисти (и въпреки несъгласието на други), се пристъпва към отваряне на гроба на Колю Фичето в Търново. Целта е да бъде изваден черепът, по който видният наш антрополог проф. Йордан Йорданов да възстанови образа на първомайстора и така у идните поколения да остане точна представа за това как е изглеждал техният именит предшественик. За съжаление, след оглед на останките се установява, че голяма част от черепа е непоправимо разрушена и загадката за това как е изглеждал великият майстор-строител остана неразбулена.
Дори днес всички строителни творби на майстор Колю Фичето говорят на свой жив и оригинален език. Те са символ на непокорния и вечно търсещ български дух, на неговото изконно трудолюбие, на строителния и творческия му гений.
На Баева ливада се изучих
Работех като екскурзовод в музея на Колю Фичето в родния му град. През 1973 г. музея посети главният архитект на Париж г-н Бонже със своята дъщеря. След като внимателно изслуша беседата за живота и творчеството на гениалния строител и разгледа макетите и скиците на неговите строежи, той не можа да скрие своето възхищение:
„Господине, бил съм в много музеи по целия свят - каза той, - но да си призная, толкова стилен, богат на макети и на любопитни факти като вашия не съм виждал. Кажете, моля Ви - къде е учил архитектура мосю Фичев?”. Без да се замислям нито за миг, отвърнах – „На Баева ливада!”, като с усмивка побързах да поясня, че абсолютно същия въпрос задал Митхад паша на Първомайстора преди 116 г., получавайки съответно същия отговор. А истината е, че на Баева ливада край Дряново на младини Колю Фичето имал навика да извежда на паша своя добитък. Именно това е „факултетът”, където той почувствал и откликнал на призванието да отдаде своя живот на строителството – живот, увенчан по такъв неподражаем начин.
Любомир БАХЧЕВАНОВ
