Българи „канибали“ са ужасът на френската армия

Годината е 1916-а. България е в разгара на Първата световна война, а една от арените на драматични сблъсъци между враждуващите лагери е Солунският фронт. Българската армия, подкрепена от съюзниците си от Централните сили, се изправя срещу обединените сили на Антантата, съставени в голямата си част от англичани и французи.

Едно от многобройните успешни за родния войник сражения, водени през военния конфликт, е това при Кенали. 42 денонощия български войски удържат силите на числено превъзхождащите войски на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля. Вглеждайки се в този така славен период и по-конкретно изследвайки историята на 9-и Пловдивски и 23-ти пехотен Шипченски полк, изследователи историци попадат на любопитна находка – дневник на френски военнопленник.

В него, освен информация от първо лице за битката, може да се открият и красноречиви описания на българския войник, който очевидно до този момент е бил силно подценяван и непознат за врага. Написаното демонстрира по един ясен начин човешката страна на войната и факта, че независимо в коя армия служиш, на кой фронт се биеш и срещу кого се изправяш, страхът и постепенно утихващата надежда, провокирани от ужаса на сраженията, са неизбежни.

Дневникът принадлежи на сержант Жер Оливие от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 г. Боецът пише:

11 октомври 1916 г.
„Не съм виждал още българи, но които са ги виждали, разправят страшни работи. Ротният командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци.“

15 октомври 1916 г., при гара Кенали
„Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите - един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението.

Бил съм и в други боеве - и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати. Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: „Атакувай!“. Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой… Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: „Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи”. С тия ваксаджийски кутии – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…“
Още по-голямо страшилище за врага е може би Девети пехотен пловдивски полк. Той е формиран с указ №61 от 23 декември 1885 г. Полкът съществува до 1945 г. Участва във войните за национално обединение в състава на Втора тракийска пехотна дивизия. През Първата световна война съставът на полка е 5020 души, като 56 от тях са офицерите. Най-известният командир на полка е подполковник Борис Дрангов, който загива като негов командващ в битката при завоя на река Черна.

В хода на Първата световна война полкът си спечелва прозвището Човекоядците, след като участва в разбиването на 17-а колониална френска дивизия. Историята е много любопитна.

Полкът участва в първата битка при Дойран през август 1916 г. Тук сенегалците и другите африканци от 17-а колониална дивизия се бият отчаяно и само неколцина зашеметени с приклади в ръкопашен бой са пленени. Когато българите събират пленниците в колона, за да ги изпратят в тила, се разиграва интересна картина. Сенегалците се скупчват в група. Започват да пищят и плачат. Някои падат на колене и започват да се молят. По същото време белите французи умират от смях.

Учудени, българските офицери питат на френски език френските си колеги какво става. И разбират, че на сенегалците, за да се бият докрай, им е обяснено, че срещу тях стоят части, набрани от район в България, където има човекоядци. И че тях ще ги изядат първи, защото негрите в България били деликатес поради пълната им липса.

След като се посмели, българите успяват някак си да успокоят сенегалците. И дори пускат трима от тях да се върнат обратно, за да обяснят на сънародниците си, че българите не ядат човешко месо. Случаят обаче се разчува из редовете на българската армия и безмилостният казармен хумор лепва на бойците от 9-и Пловдивски полк прякора Човекоядците.