Световният и родният фолклор са пълни с мистични същества, които сякаш живеят в сенките на нашия свят като в паралелно измерение. Ако се съди по стари легенди и по-съвременни свидетелства, тези създания се спотайват в най-затънтените кътчета на България. Обитават гори, пещери, влизат и излизат изпод тунели на дебели вековни дървета. През пролетта народът ни от памтивека е отдавал особена почит на самодивите. Приказни създания, към които метафизиката се отнася доста сериозно. „Самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят“, пише поетът Петко Славейков в поемата си „Изворът на белоногата“ (1873). Има легенди, че народният трибун се е интересувал от митове и реални свидетелства за видени самодиви в района на Копривщица. И веднъж лично отишъл на място да ги провери. В района често се образували т. нар. Самодивски кръгове. Те вероятно напомняли на онези, които открай време НЛО-та оставят в посевите на Великобритания. В района на Стара планина се разказва една история за живялата някога тук баба Елена. Ето какво разказали преди време нейни потомци: „Тя била на десет години сигурно. Тръгнала една вихрушка при ясно небе. От нея се появили сякаш от нищото пет високи жени. Смеели се и танцували. Високи близо два метра, с бели роби – сякаш от друг, по-добър свят. Описвала лицата им – продълговати, бели, а очите сини и зелени. Започнали да я дърпат да танцува с тях. Ту пред нея изскачали, ту зад нея заставали, сякаш в огледална стая била. Уплашила се много. Хукнала подир стоката и не се обърнала, докато не стигала овчарския навес на дядо ѝ“. Заради подобни фантастично звучащи свидетелства в много български села има поверия, че през пролетта и лятото не бива да се замръква навън. Възрастни хора вярват, че тогава красивите и в същото време доста опасни същества се събират на сборища. Те танцуват омайни танци малко преди да се оттеглят в своя подземен свят.
Все още няма коментари