Чаках, чаках, изпоначаках се.
Но Лили Иванова така и не обели дума за смъртта на Тончо Русев.
Всякакви други изпълнители от всички поколения намериха начин да изкажат съболезнования, да почетат, да си спомнят, да се натъжат.
Лили дори не отиде на погребението. Изпрати венец. Все едно е президентът или кметът на София.
Много удобно, хем така, хем така.
Знам, в последните 20 години бяха смразени, не си говореха, обиждаха се зад гърбовете си. Всеки със своя си довод, може би еднакво прави, или еднакво неправи.
Тончо се фръцна, че Лили не му отчислявала авторски права от концертите си.
А може би защото след Десети тя запя на митингите на СДС, той остана с червените, въпреки че при комунизма бе народна артистка, винаги ухажвана от властта, с привилегии.
Или може би защото тя предпочете да пее песни на Гаргов, Чочо Владовски...В зависимост от това с кой мъж живееше...
Все едно. Дали сега това наистина има някакво значение?
Не е ли от значение единствено фактът, че Лили стана певица с неговите хитове и че най-известните й шлагери са излезли изпод ръката на Тончо?
Всички останали битови, политически или интимни простотии не изтляват ли в тленността на времето пред нетленния ковчег?
Хора на години, дефинитивно мъдри, с жизнен опит, интелигентни, а не могат да надмогнат егото си дори пред лицето на смъртта.
И стигат дотам да се откажат от половината си живот. Да се отрекат и от себе си.
Това не се отнася само за Лили, заразата е всеобща, лошотията ни е обсебила цялостно и до последен дъх.
