Самозабравил се шут рекетира държавата  

Теорията учи, а практиката го доказва, че в държавите с многопартийна система най-чести са пет типа управляващи коалиции – лява, лявоцентристка, центристка, дясноцентристка и дясна.
След Германия и Австрия на мода излезе и още една – „голямата коалиция”. По същество обаче тя е своеобразен вариант на центристката, но без центристка партия (или партии).

В определени периоди обаче се появява и още една коалиция – от т.нар. изключващ тип. Иначе казано – „всички срещу бившия управляващ”.

Обикновено това се случва след дългогодишен престой във властта на една-единствена и недемократична партия и след военно поражение и дълбока политическа и икономическа криза, граничеща с (а нерядко и фактическа) национална катастрофа. И примерите с Германия и Италия след 1945-а и с бившите социалистически страни след 1989 г. са достатъчно убедителни.

После следва етап на ревизионизъм, понякога граничещ с реваншизма, и на желание всичко старо да бъде подменено и дори заличено.

Припомням всичко това, защото служебното правителство на президента Радев доста ми напомня на коалиция от подобен тип. Съставът му очевидно подсказва основния принцип, по който е сглобено – „всички срещу ГЕРБ”. И леко започвам да се чудя.

В края на миналата година България (за щастие) не беше преживяла нито военно поражение, нито национална катастрофа. ГЕРБ не управляваше еднопартийно, макар нерядко действията на министър-председателя да оставяха впечатлението за еднолична власт. Съблюдавани бяха и всички формални белези на парламентарната демокрация.

Та „чуденето” ми е въз основата тъкмо на тези констатации. А то тръгва да прераства и в смътна тревога. Защото вече започнаха да се чуват и първите ревизионистки гласове. Засега – в здравеопазването и социалната сфера. Утре – вероятно в тези на образованието и отбраната.

Признавам, че и те, а вероятно и още много други, са основателни. Проблемът е да не преминат и в открит реваншизъм спрямо предишното управление. По ред причини.

Първо, задачите на служебното правителство са ясно разписани – осигуряване на пари за изборите, взаимодействие с ЦИК за провеждането им, поддържане на обществения ред в „междувластовия” период, работа по подготовката за председателството на ЕС. Всичко друго би било, казано на обикновен език, индивидуални „изцепки” на министри с нереализирани властови амбиции.

Второ, времето е малко. Дали ще са два или три месеца, при всички положения те не стигат за каквото и да е по-сериозно начинание, камо ли за някакви сериозни реформи. Пък и да не забравяме, че и липсата на действащ парламент би ги прекършила в самото им начало.

И трето, най-важното – ами ако в предсрочните избори въпреки всичко победи ГЕРБ? И политическата „палачинка” се обърне от „всички срещу ГЕРБ” в „ГЕРБ срещу всички”?

Пак ли ще бъдем свидетели на ревизионизъм и реваншизъм, на подмяна (или направо отмяна) на вече постигнатото и тържественото провъзгласяване на поредното „ново начало”? Пък макар и със стари кадри?

Добавете към това и действията на един вече откровено самозабравил се шоумен, който отсега си позволява ултимативно да определя дневния ред на бъдещия парламент, и вероятно вече можете да си представите какво светло политическо бъдеще ни очаква от пролетта насетне...

Та от тази гледна точка, ако служебният кабинет не се опитва да надскочи боя си, а се ограничи само в ясно разписаните си правомощия, той може и да допринесе за преодоляване на подобни неособено радостни перспективи. Следвайки (примерно) принципите на Андрей Ляпчев „со кротце, со благо и со малко дърво”...

Пък в замяна българинът да преглътне и още нещо срамно, ако не направо и грозно, с което той започна – назначаването на цели 42-ма „съветници”, които ще ни излязат средно по 65 000 лева на месец. Защото или няма логика „експерти”, за каквито се обявяват новите министри, да си назначават други „експерти” да ги съветват, или пък пак нищо старо не е забравено...