Радев ще размаха юмрука на кабинета „Петков“

Изглежда, че Радев отново е готов да вдигне юмрук и да излезе на площада. В началото на втория си мандат, след близо година, в която пряко управляваше, днес му се налага отново да се бори за запазване на собственото си влияние. Трудно е да се каже кой започна пръв, но е сигурно, че Радев не е преставал да се опитва да налага собствен дневен ред. Този път обаче се сблъска с открита съпротива, и то не толкова от Кирил Петков, колкото от Асен Василев. Днешните, по думите на Радев, „демагози“ и „шарлатани“ демонстративно отказаха не само да се съобразяват с него, но и определиха позицията му като „позорна“ и настойчиво му напомниха какви са правомощията му и къде би трябвало да си седи. Но както и през 2020 г., това не е институционална война, а фронтален сблъсък между разнопосочни амбиции за власт. Лошото е в това, че всичко това води до институционален блокаж.

Противопоставянето бе задълбочено от правителството и управляващото мнозинство. Сто и петдесет дни след съставянето на кабинета „Петков“, той „успя“ да открие фронтове срещу съдебната и местната власт; да блокира социалния диалог и да настрои срещу себе си както работодателите, така и синдикатите, като в същото време продължи да налага решенията си без какъвто и да било опит за постигане на съгласие нито с коалиционните си партньори, нито с гражданите. Действията, но още повече бездействието на управляващите по важните теми на българския дневен ред рязко съкращава социалната база, на която могат да разчитат мнозинството и правителството. Администрацията отговори на заплахите и кадровите смени с мълчалив бойкот.

Макар и парадоксално, почти две години по-късно протестният потенциал нараства и дори разширява обхвата си. Засега протестите обхващат отделни групи от засегнати интереси, но нараства потенциалът за сериозна вълна от социални по своя характер протести, които няма да имат нищо общо с лятото на 2020 г. – нито като форма, нито като съдържание. При подобни условия Радев ще потърси отново възможност да „застане на страната на гражданите“ и да минимизира щетите, които му нанасят подбраните от него самия лица на „промяната“.

На фона на социални по своя характер протести Радев може да разчита на част от бившите „партии на протеста“. Най-близо до него се стреми да се придържа Мая Манолова и нейната „Изправи се, БГ“. Но на площада или поне не в парламента е и дуото Бабикян – Хаджигенов, „Движение 21“ на Татяна Дончева, а „Възраждане“ е готова отново да заеме ролята си на водеща „ударна сила“. Всяка от тези формации вече ясно изразява критичната си позиция към управляващото мнозинство и правителството. Дистанцията, която ще поддържа Стефан Янев и неговата формация „Български възход“ или новата партия „Развитие“, не намалява възможностите за политическо представителство на амбициите на Румен Радев. Но на този фон ГЕРБ-СДС също ще търсят свое място, а това може да подкопае амбициите на Радев отново да поеме водеща роля както по отношение на протестите, така и в управлението на страната.

Управляващите се опитват да противодействат по най-неадекватния начин. Колкото по-остри стават критиките от страна на президентската администрация, толкова повече мнозинството и кабинетът на свой ред втърдяват тона и „затварят“ управлението. В новата си роля на политическа партия ПП реши, че трябва още по-категорично да налага решенията си спрямо останалите формации. Според тях това било проява на лидерство, но всъщност задълбочава проблема, който сами си създадоха. И досега ПП и особено Асен Василев налагаха мнението си спрямо останалите, но това не доведе нито до по-добро взаимодействие, нито до ефективно управление.

По някои от темите, там, където интересите им съвпадат, ИТН, ДБ и дори БСП демонстрират готовност да отстъпят водещата роля на ПП, прехвърляйки им, разбира се, цялата отговорност. Но липсата на ефективни решения и непрекъснатото отлагане на темите, по които няма предварително съгласие или не са част от прословутото Споразумение за управление, натрупват все повече въпроси, по които постигането на компромис изглежда все по-трудно. Темата за Украйна е точно такава и ако изборът на гуверньор на БНБ можеше да бъде отложен във времето, именно отлагането на българската позиция по отношение на руската агресия превърна този въпрос в риск пред оцеляването на коалицията и правителството.

Мнозинството и правителството ще имат само още една възможност да стабилизират управлението. В рамките на следващите до три месеца те трябва да успеят да постигнат качествена промяна. Ако това не се случи, оцеляването на това управление ще има много по-висока социална цена дори от предизвикването на поредните предсрочни избори. Аргументите в подкрепа на управлението като „прозападно“, подкрепено от нашите партньори или „пазещо ни от позорни алтернативи“, имат все по-малко значение за обществените нагласи. Все още, дори и чисто психологически, по-голямата част от българските граждани симпатизират на Румен Радев, докато подкрепата за правителството се стопява бързо. Ако тази ситуация ескалира до социални протести, с конкретни искания, свързани с жизнения стандарт и труда, обществените очаквания отново ще се обърнат срещу управляващите в търсене на поредните „нови лица“, които да „продължат промяната“. Ако дотогава все още някой си спомня каква всъщност трябваше да бъде тази промяна.

Евентуална парламентарна криза ще доведе до ново служебно правителство. Това би позволило на Радев отново да реализира кадровата си политика, замествайки назначените от управляващите. Изглежда, че нито от едната, нито от другата страна на „Дондуков“ някой си дава сметка до какво би довело разрастването на нова политическа криза. Амбициите и от двете страни са толкова силни, че изглеждат готови да доведат до блокиране на управлението и нова загуба на възможности и време за България. Но този път в още по-трудна обстановка, след една година управление, която по-скоро отмести страната встрани от пътя на нейните перспективи за развитие. Разбира се, противопоставянето ще продължи да си служи с гръмки фрази като „национален интерес“ и „национално достойнство“, но това няма да промени нито фактите, нито техните последствия.

Управляващите имат последен шанс да избегнат болезнения сблъсък с реалността. Но това би означавало първо да разберат защо грешат, след това да постигнат съгласие как да поправят грешките си и накрая просто да го направят.

Радев ще се опита отново да разбърка картите. Дори и да смени колодата, ще скрие няколко свои коза. Но играта остава същата.