Пенсиите ни са малки, но имаме консерви за две люти зими  

Живея на село. Възмутен съм от това, което се случва пред очите ми. Нашето село беше голямо и хубаво, имахме си училище, читалище, сладкарница, кръчма и два магазина. В него живееха повече от хиляда души – млади и възрастни. А сега сме останали около 200 старци, както се казва – на доизживяване.

Вече няколко години училището е закрито, няма я и сладкарницата, пием си кафето в бакалията, където в един ъгъл сложиха три маси.

Онзи ден срещнах една жена от горната махала. Започна да ми се оплаква, че децата ѝ се преместили в София, обаче плащали голям наем, синът бил безработен, а само със заплатата на снахата какво по-напред да платят. Те имат триетажна къща на село, голяма градина и доста декари земя. Само че ги мързи да я обработват. Зарязаха всичко и се юрнаха към града, уж за по-големи възможности. И какви са те? Да се чудиш две яйца ли да купиш или три?

Нашите пенсии не са големи, пари нямаме, но нищо друго не ни липсва. С жената сме си направили консерви за две люти зими, имаме си пилета, кокошки... Мазето е пълно с дърва, нацепени и готови – само да ги набуташ в печката.

Осигурили сме си и картофите, и лука, и месото.

Да, работата е много, от сутрин до вечер, но на нас не ни тежи.

Пък това, че българинът бил трудолюбив, е легенда от миналото. Няма вече такова нещо при младите!

Казвам всичко това с болка, защото не важи само за чуждите деца. Нашите също се разпиляха – дъщерята замина със семейството си на гурбет и вече три години се връщат само за по десетина дни. Синът пък си остана стар ерген, през лятото работи на морето, а цяла зима лежи, пуши и пие вино от лозето, което не е копал. Това живот ли е за човек на неговите 37 години?

Мисля, че няма да се оправим скоро, защото се отказахме от земята, която ни храни. А хлябът не пада от небето.
 
Бай Милан