Колко още можеш да търпиш, българино?

През 1990 г. вестник „Либерал“ публикува обръщение към българските избиратели. Пита се народът: „Вие – мизерстващи, боледуващи, най-онеправдани, вие с ниски заплати и пенсии, вие, търсещи работа с нереализирани способности… Искате ли да броите стотинките за хляб преди заплата и пенсия, а забогатялата, управляваща върхушка да тъне в разкош сред 9-стайни апартаменти, 4-етажни вили, къщи и в чужбина, да разполага с левове, долари, евро, злато?“.

Припомням всичко това отново след 35 години, за да попитам какво се е променило за този дълъг период, като и днес заплатата и пенсията стигат само за една седмица?

Къде е доброто и направеното за този мизерстващ и изнемогващ народ? Толкова „много е направено“, че той става все по-болен и все по-беден. И странно – големите апартаменти им станаха тесни и неудобни, та си понаправиха по още няколко и в чужбина, та да има. Увеличиха дестинациите за разходка и почивка. Козметиката и аксесоарите им са за хиляди евро и долари. Затова ще продължавам да питам какво се промени за 35 години и с кое ние се примиряваме – с охолния живот на властимащите или с грижата ни как да вържем двата края и как да оцелеем. Грижа, която ни състари и прегърби. Или с това, че децата ни също се състариха преждевременно. И всичко това, за да могат една шепа хора да живеят чудесно. Прогониха младите в чужбина, съсипаха толкова човешки съдби. Доведоха нещата дотам хората с по 2-3 висши образования да се командват от много по-необразовани от тях с купени дипломи! Но 35 години никой не се впечатлява от тази действителност. Сребролюбиви нарциси гледат да се докопат до власта, защото там е животът, там са парите. Извън нея е само народът, който гасне в болка и мизерия.

Всичко това е предостатъчно, за да ви накара да замълчите и да престанете да се биете в гърдите, че сте свестни, успешни и достойни за народа си. Само проследете как някои депутати се отнасят към българските журналисти. Вирнали глави, отминават, защото не им било приятно да разговарят с тях.

Хиляди са проблемите и това не може да се търпи повече. То нашият живот се изниза, но с това волско търпение, примирение и страх ние обричаме и децата и внуците си на същия хал. А имаме ли право на това?
 
Валерия Стефанова