Връзките ми с България са ежедневни. И това, което близките ми хора споделят, често ме довежда до потрес. Часове след Задушница близък сподели възмущението си, че жена подала само вафли, а друга две ябълки. Доплака ми се, кръвта ми кипна, но се овладях и казах: „Моля те, моли се никога да не изпадаш в положението на тези жени, защото не знаеш на какъв хал са, колко нямат и колко са бедни, ако са останали сам-сами на този свят с погубващото подаяние, наречено пенсия. Защото бедността, лишенията, мизерията днес в България са страшни!
Това ме върна към случилото се преди Коледа миналата година. Получихме колет от близките в България заедно с малко кашонче. От ровичкането на френската граница от опаковката и надписите не бе останала и следа. Отворихме по-големия колет, а след него малкото кашонче и извадихме 3 пакетчета лукчета, една черна тениска в плик и една хилка за тенис. Отдолу надничаха буркани. Спряхме, разбрахме, че е станала грешка. Разплаках се и попитах през сълзи: „Колко бедна ще да е била тази майчица, изпратила тези неща?”. Е, как и кой би простил и устоял на подобна гледка и би се примирил с тази невиждана бедност?
Отново за пореден път поглеждам нагоре с болка и с думите: „Господи, докога българите ще са толкова бедни? Ето докъде политиците докараха по-голямата част от народа! Не мога да приема как тези несменяеми 240 в парламента този народ ги хрантути цели 35 години, без оглед на това колко болен, нещастен, объркан и обезверен е. Облечени във власт, ламтящи за все повече пари, вместо разумни, ползотворни решения те „поднасят“ срамни и унизителни спектакли. Защо ние като народ позволяваме всичко това? 35 години доказаха, че това не е гласът ЗА и НА народа, а е гласът на корупцията, лъжата, разцепниците и съсипателите! Затова хората не ви искат вече, господа едни и същи! В тази държава не долита дори бялата лястовица на надеждата. И ако Моканина живееше днес, щеше с болка да извика: „Боже, тази бедност, тази мъка, нямат ли край за България, Боже?“
Валерия Стефанова, Лондон
Все още няма коментари