Райна Падешка е родена през 1944 г. в Благоевград. Ехо нейната невероятна история.
Бяхме изселени като фашисти, буржоазия, врагове на народа. От Благоевград ни изпратиха в град Луковит в Северна България, край Ловеч. Там беше част от семейството ми. Друга част беше в Кнежа, а трета част в Бяла черква. Обявиха ни всички като врагове на народа. Разпръснаха ни, за да не направим някоя революция – разказва Райна. - Дядо ми бе много богат човек. Бе направил много неща за града Благоевград - откри първото кино в града. Той е Александър Падешки, бил николапетковист. Направил първия чифлик, в който създаде комуна, там живееха около пет семейства, бедни, без дом и препитание. Дядо ми им даде подслон, добри условия за живот.
Народната власт взе този чифлик, разтуриха комуната
Като николапетковист дядо бе обвинен извън закона. Бил толкова деен, че направил с още негови близки, познати и роднини една от първите преработвателни фабрики в града, която властта взима, заедно с чифлика. Къщата също ни взимат, тя става окръжно управление на МВР до 1958 г. Изселени сме на 14 октомври 1949 г. В Луковит премина цялото ми детство, учих там. Другата ми баба и дядо, родители на моята майка, са от Дойран, те също били много активни хора.
Дядо ми е съратник, дясната ръка на Яне Сандански и Гоце Делчев,
казвал се е Христо Митов Пальорски. Свобода Бъчварова във филма си „Мера според мера” използва прототипа на дядо ми за образа на Ристе. Моята баба Елена му била бодигард, движела се с пистолети в престилката.
Дядо имал две смъртни присъди от ВМРО центристи. И за да го спасят, го пращат като иконом в Рилския манастир.
Изкарва там до 1954 г. По онова време Ванче Михайлов вече бил подгонен от властта, отишъл при дядо да го помоли за помощ. Дядо му казал: „Ванче, ще ми изгориш къщата, не мога да те приема. Ето ти малко пари и бягай!”. Някой обаче наклеветява дядо, че се е срещал с Ванче Михайлов, вземат го в Дупница и го пребиват. Взимат му къщата в Рилския манастир. И той се връща в Горна Джумая през 1954 г.
Бяхме в Луковит до 1964 г., после си дойдох в Благоевград, завърших гимназия, отидох да уча в София, завърших химия, станах техник-технолог. След това срещнах един кореняк софиянец, хареса ме и повече не ме пусна да се върна в Благоевград. И той е също химик, завърши научно-производствен профил заедно със сестра ми Благородна. Аз работих няколко месеца в Селскостопанската академия в катедра „Генетика и развъждане”, но трябваше да пътувам с автобуса, вече ми ставаше лошо, бях бременна. Преместих се, отидох във „Фармахим”, в база за техническо развитие. Там се провеждаше научноизследователска работа с всички фармацевтични заводи в България. Беше ми много интересна работата.
Работех върху много важно лекарство срещу лъчевата болест,
работих около две години денонощно за тази субстанция. Тогава в Ангола имаше някаква война и ние денонощно бяхме на работа, за да се изпраща тази субстанция, която получавахме в лабораторията.
Всяка фаза се работеше от различни хора, които не знаеха другите какво вършат.
Другото интересно нещо, с което работех, бе в завода в Дупница. Там за първи път в България се изработи субстанция от витамин С. Работих там две години. Само десет специалисти бяхме обучени за производство на витамин С. Дотогава имаше витамин С, но с руска субстанция. След построяване на фармацевтичния завод ние я внедрихме заедно с една руска група, като всеки отговаряше за една фаза. Бяха всичко пет фази. Две години прекарахме там при много тежки условия, денонощно се работеше – накъсано ми разказва Райна.
Днес Райна се радва на двама сина – Илиян я дарил с двама внуци – Георги учи медицина, а Емилиян е в училището „Джон Атанасов”. Другият й син е адвокат със собствена практика, с дъщеричка Изабела. Догодина със съпруга си Георги ще празнуват златна сватба. Той е също химик, завеждал хистологична лаборатория към катедра „Патология” в ИСУЛ, там, където била подготвителната работа с биопсиите със съмнения за ракови заболявания. Работил 33 г. в тази лаборатория, без да сменя работата си.
Аз след „Фармахим” отидох в БАН, там изкарах 33 г., продължава Райна. Няма научна степен по политически причини, не станала партиен член, а някога се държеше много на това.
Два пъти кандидатствала медицина, два пъти я приемат в университета и после я викат и я изключват заради миналото на баща й, слагат й черен печат. По тези причини нямала никакъв шанс. Но си намерила своето поприще, станала много добър специалист. Работила в лабораторията към БАН, попаднала в прекрасен колектив, работели по много интересни задачи. Питам Райна кое най-силно я е впечатлило в работата й на химик.
Работила съм върху гробницата в Старосел за съхранение и консервирането й
Това, което силно ми направи впечатление, бе, че преди 2200 години са направени такива фундаменти, с такава якост на материалите, която сега трудно можем да постигнем. Особено арматурата на една от колоните се състоеше от малки топчици с еднакво тегло, прозрачно-бели, с еднакъв диаметър от около 3 мм. Ние разкрихме с какъв химичен състав са, но якостта, която те имат, и как са създадени, как са направени, как са попаднали на тази земя преди 2200 г., си остана необяснено за нас. Да създадеш с изключителна точност такъв материал в онова време, това е нещо изумително! Доста коментирахме по този въпрос, мислим, че това не е направено от човешки разум, който сега съществува. Или може би сега съществува, но технологиите преди 2200 г. не са били от човечеството на такова развитие. Необяснимо си остава и до ден днешен – обяснява Райна.
Работила е и по много други интересни задачи. В Академията на науките има отдел „Космически изследвания”. Преди години помолили секцията, в която работела Райна,
да направят космическа оранжерия за един от руските спътници
За нея трябвало да създадат такива материали, които да бъдат достъпни горе при безтегловността. Било така устроено, че всеки, който работел, не знаел другият какво прави. Помогнали с тази разработка. После, когато свършил полетът, казали, че всичко е успешно, но го научили от средствата за масова информация. До тези, които работили върху това, не стигнал отчет какво е постигнато. Ставало въпрос за отглеждане на пшеница в космически условия.
Питам Райна за мнението й за днешните специалисти-химици. На какво ниво днес е нашата химия като наука и практика. За съжаление, много не се държи днес на химията. Някога много се държеше, днес процесите станаха комерсиални. А без химия днес нищо не става - нито в бита, нито в селското стопанство, няма област, в която да няма химия. Но хората бягат от химията, защото не е печеливша като наука и като поприще. Да не говорим, че много от завършващите днес не могат да си намерят работа. Принуждават се да отидат в комерсиалния сектор, да се насочат натам, където се изкарват добри пари. Мечтала съм си много за медицината, където бях приемана, но изключвана на два пъти, защото не съм била партиен член. Любовта ми към медицината съм предала на внука. Той записа медицина, искаше парамедик да бъде – това му бе мечтата. Но от министерството казват, че за България парамедици не са необходими. Той си взе първата година, сега ще се прехвърли в друга медицинска специалност. Огорченията не спират, но ние сме упорити и устояваме със знания и с постоянство – подчертава Райна.
Лия ЛЕКОВА
Все още няма коментари