Безкрайно много уважавам читателите на нашия вестник. Това не е нито куртоазия, сиреч формална учтивост, нито подмазване, но винаги съм се ядосвал и дивил на тяхната висока зависимост от едни малки кутии със син екран, наречени телевизори. Тези играчки на техниката определят до голяма степен ежедневието им, мислите им, вълненията им, дори писанията им!?
Възмущението и удивлението е огромно, разочарованието – пълно. Но... наместо засрамване или разкаяние, същите тези тв персони стават още по-нахални, нагли, на моменти направо гнусни! Те печелят зрители, фукат се, безобразничат непоносимо, придават си не само важност, но дори величие на идиотщините си! И ние, духовни мазохисти, продължаваме изтезанието... Отделяме време, гледаме ги, запретнали ръкави и стиснали зъби. Сакън, да не изпуснем някое изречение от олигофренията. На екрана се редуват зловещи, гадни сцени и истории, подобно мрачните олтари на Йеронимус Бош. И ние търпим!
Не искаме дори да повярваме, че само един жест, едно движение на ръката, и целият този просташки, байганьовски ад ще изчезне. Ако изгасим телевизора, ще настане тишина. Тишина...
Може би ще оцелеем някак, а!? Българинът не векове, хилядолетия е минал иго и без телевизор. Може би ще посегнем към книга. Йордан Йовков „Всеки с името си“, началото на „Ако можеха да говорят“. Пет минути ни трябват да го прочетем! Да се пречистим. Да окъпем и очите, и мислите, и сърцето, и душата си... И на другия ден много дълго да се чудим как така ние, уж умни и интелигентни хора, сме се вързали на тази игра, наречена тв шоу...
Георги НЕДЯЛКОВ, София
Все още няма коментари