Лична драма: Чиновничка ме унижи, не ме пусна да гласувам

 Здравейте, иска ми се да извикам: Още съм жива, а моята държава реши, че вече не съществувам, задраска ме като личност, като гражданин.

Наложи ми се да си направя операция на колянна става. На 02.11. т.г. бях изписана от болницата, а на 03.11. съпругът ми с личната ми карта, документа от ТЕЛК за 86% инвалидизация и пълномощно от мен да ме представлява пред всички институции, отиде в община Габрово, където живея. Исках да гласувам, както съм го правила винаги. Оказа се обаче, че срокът бил до 31.10.2016 г. Чиновничката била категорична - изпуснала съм срока. На настояването на съпруга ми да направи компромис - причината е уважителна, тя попитала на колко съм години - на 73, бил отговорът. Тя махнала с ръка - може и без нея. Да, сигурно може. Да, уважителна, и то много, е нейната причина. Да, не може да има компромис в моя случай. Сигурно е така, но аз питам - човек ли съм, като съм навършила 73 г., или да си взема „парцалките" и да се преселя в оня район от града ни, от който няма връщане назад.

Дотежа ми, защото правя паралел със стотиците секции, които се откриват в чужбина, за да се улеснят ония, които са напуснали завинаги държавата ни, които даже не говорят български, но имат свещеното право да дават гласа си за хора, които не познават, и да диктуват по този начин живота ни тук. Чувствам се унизена, омерзена, стъпкана в калта.

Гледах по телевизията как в Бурса и други турски градове на „българските" граждани, които не знаят български, се обяснявало на турски как да гласуват за българския президент. Питам се не е ли крайно време ние сами да диктуваме живота си – нали сме в България, а не в някой турски вилает? Или ще стане като вица в последния брой на вестник „Ретро": „Новините през 2082 г. - в София са избухнали безредици в българския квартал”. Оставям го без коментар.

Но знаете ли, и ние 73-годишните сме били на 20, на 30 години. И сме дали всичко от себе си на тая държава. Нека тази чиновничка да се опита да прозре напред, в бъдещето си, и да не забравя, че тя върви по моя път, а не аз по нейния. И дано доживее моите години и да получи същото отношение. Може би тогава ще разбере, че всичко се връща на този свят. Не че й го пожелавам.
 
Гергана Димитрова, Габрово