Болестта едва не ме уби, но излязох победител  

Причината да напиша това писмо е едно друго писмо, написано преди повече от половин век от моята най-добра приятелка от студентските години. То започва така: „Кажи „довиждане” на любовта, кажи „довиждане” и на тъгата, но никога не казвай „довиждане” на твоите приятели”. Бяхме млади, щастливи, но животът ни разпръсна на различни страни и се изгубихме. Толкова много любов получих през годините от близки и приятели, че ще ми стигне за още един живот. И толкова много битки съм водила: с глухотата си, със слепотата си, с болестта, която едва не ме уби два пъти и ме остави без деца. Но винаги излизах победител. Само времето не можах да победя – то излезе по-силно от мен. 

Живея сама в къща на близо 140 години, която ще си отиде от света вероятно заедно с мен. Компания ми правят едно кученце и една котка. Имам и една приятелка, с която не сме се разделяли почти от четири десетилетия и с която много се обичаме.

Не чувам вече 70 години, а не виждам от 3. Имам ексудативна макулна дегенерация на двете очи. Фармацевт съм по професия. Учих, работих, омъжих се, пенсионирах се, погребах съпруга си и ето ме сега – „самотно дърво в полето”. Въпреки всичко съм благодарна, че съм жива, че дишам и живея, защото животът е най-голямото чудо на света. Написах всичко това, защото искам хората да разберат, че от всяка битка можеш да излезеш победител само ако не спреш да се бориш.
 
М. Николова