Държавна сигурност следила Христо Проданов

Героят на българския алпинизъм Христо Проданов, чиято рождена дата е 24 февруари 1943 г., едва не се е разминал с участията си в експедициите в Хималаите, свидетелстват документи. Донос в МВР предупреждава, че алпинистът може да „измени на родината“. Твърди се дори, че предупреждения за подобна възможност идвали от най-близки до него хора.

Всъщност това едва ли е било възможно за патриот, който никога не казва просто България, а „Майчица България“. Роден и израсъл в подножието на Стара планина, още твърде рано Христо се пристрастява към планината. По-често сам, по-рядко с приятели, от десетгодишна възраст той броди по долината на Стара река, обикаля хижите "Хубавец", "Балкански рози" и "Васил Левски". Нерядко изкачва и близките до Карлово върхове Амбарица, Купена, Кръстците, Костенурката. През 1957 г., едва на 14 години, с братовчед си Захари предприемат и най-продължителния си преход - от хижа "Васил Левски" през връх Ботев, хижа "Тъжа", хижа "Мазалат", хижа "Узана", Шипченския проход до хижа "Бузлуджа", откъдето слизат до село (днес град) Шипка. До родния си град Карлово се връщат пеша през село Шейново и Калофер - нещо, с което двамата много се гордеели.

Оттогава Христо е така запленен от връх Ботев, че нищо не може да го убеди, че в България и на Балканите има по-високи от него. Дори когато учителят му по география се мъчи да го убеди не само с думи, но и чрез написаното в учебника, Христо само промълвява: "Е, да, но Мусала и Ботев са еднакви по височина"...

Решаваща за връзката му с алпинизма се оказва 1958 г. Тогава по улиците на Карлово вижда двама мъже с необикновено облекло и огромни обувки, пише изследователят планинар Сандю Бешев. На раменете си те носят раници, а върху тях - намотани по особен начин въжета. Възрастните карловци дълго обръщат погледи след чудаците. А малчуганите ги съпровождат до края на града. Любопитството на двама от тях е по-силно и те ги проследяват чак до хижа "Балкански рози". Там братовчедите Христо и Захари разбират що за хора са двамата, след които са вървели толкова дълго - алпинисти, хора, които изкачват върховете, без да търсят пътеки, а право нагоре по скалите, без да се съобразяват с изпречилите се пред тях трудности. Това много силно впечатлява "преследвачите" и определя смисъла и съдържанието на целия по-сетнешен Христов живот. И той се захваща за работа.

"Още от края на 1958 г. аз с голям интерес се стараех да науча нещо от алпинизма - пише в дневника си той. - Веднъж ми попадна книгата "Техника и тактика на алпинизма", която с голяма жар четях и препрочитах. От рисунките се стараех да науча нещо повече за алпийската техника. За една седмица аз успях да прерисувам всички нагледни рисунки, преписах и доста работи от алпинизма."
В Механотехникума, където учи, разбират увлечението му и разрешават създаването на алпийска група. С инвентар, съоръжения и инструктори помагат от Пловдив. Записват желаещите в курс по алпинизъм. Тук вродените качества бързо са забелязани от неговите учители. А скалите на местния водопад Сучурума стават място за изява на смелост и подранило мъжество. После погледите на карловските алпинисти се насочват към върховете на Рила, Пирин и Стара планина. Сред тях винаги и неизменно е Христо.

Сбъдва се и голямата мечта на Христо - да отиде в чужбина, "в един нов и непознат за мене свят" - както отбелязва в дневника си. С отбора на Окръжния съвет на Българския туристически съюз-Пловдив посещава Румъния. Активността му не остава незабелязана и е включен в националния състав за Югославия. От 24 юли до 8 август 1962 г. там катери върховете Триглав и Яловец (в днешна Словения).

След завръщането от тази голяма за него проява, поласкан от доверието, Христо още по-пълно се отдава на алпинизма. Стреми се да премине всички категоризирани маршрути у нас (по това време около 300). Но това не го задоволява и не спира дотам. У него страстно се проявява жаждата за премиери. Търси нови пътища към върховете. Премиерите му се отличават с необикновена трудност и логичност. Трудно е да се изброят всичките. Само на Райските скали (над хижа "Рай") са десетина. И все от висока категория.
Няколко пъти повече и по-трудни са туровете му в Рила - Дяволските игли, Черната стена, Злият зъб. Впечатляващи са маршрутите му на Вратцата, както и по скалите на Триградското ждрело.

"Много силно ме привличат премиерните изкачвания. Неизвестността, рискът и опасностите ме мобилизират“, споделя Христо.
Не се спира и през зимата. Така се ражда идеята и за зимни премиери, които не повтарят преминати през лятото маршрути.
Христо става инициатор на зимните диретисими - изкачвания по права линия от основата на стената до върха независимо от трудностите. Само за няколко години младият карловец осъществява толкова много и толкова трудни първи изкачвания през зимата и лятото, че нито един български алпинист все още не е достигнал неговото постижение - 36 премиери само от висока категория на трудност. По нашите планини Христо показва висока класа и виртуозна техника.

Стихия на Христо са не само отвесните скали, а и ледените и вечно заснежени върхове на големите планини в света. Алпите стават арена, където изявява себе си и предизвиква вниманието на чуждестранните специалисти. Те все по-често започват да говорят за българския алпинизъм с почит и уважение.

През 1965 г. Христо е в състава на младежкия национален отбор по алпинизъм в Кавказ. Там изкачва върховете Мижирги (4500 м) и Улу-ауз-Баши (4675 м) в района на Безенги, както и кавказкия първенец Елбрус (5633 м).

Когато през 1967 г. българи за първи път тръгват към седемхилядник - пик Ленин (днес Кауфман, 7134 м), Христо не намира място в състава. Заедно с Атанас Кованджиев е изпратен като представител на традиционната алпийска среща в Шамони. Там те правят първия български траверс на Монблан, първото българско изкачване по северната стена на Гранд Жорас (реброто Уокър). Година по-късно Христо се справя с трудния и дълъг ръб по иглите Пьотере и с ръба Френе на Монблан. Тогава прави опит за премиера по северната стена на Пти Дрю от най-висока трудност, но той е осуетен от лошото време.

През 1974 г. е епопеята на Матерхорн. Седем дни бурята и ураганният вятър държат в прегръдките си Христо и партньора му Трифон Джамбазов. Силата, мъжеството и отличната техника побеждават. Три години по-късно във френската преса отново се писа за "юначните българи", дръзнали да мерят сили с "Пътя на гидовете" по северната стена на Пти Дрю. И тук четири денонощия Христо води своите приятели и партньори, като преодолява пасажи с изключителна трудност.

Христо често посещава Кавказ. И винаги се завръща с още по-трудни изкачвания - едноседмичен траверс на Кръста на Ушба (1970 г.), траверс на шилестите чуки на Шхелда (1973 г.), зимно изкачване на Елбрус.

И когато през 1976 г. е формиран екипът за "българската реабилитация" на Ношак (7492 м, атакуван пет години преди това от друга българска експедиция с пет жертви - бел.ред.), Христо не може да не бъде включен в него.

Следва Памир. Тази планина с трите си седемхилядника така привлича Христо, че той пет пъти стъпва на пик Ленин.
Прави рекорд след рекорд. Затова, когато на 30 април 1981 г. е съобщено, че в 13:45 часа на връх Лхотце (8516 м) е стъпил българин, нито за секунда няма съмнение, че това е Христо Проданов.

От 30 април 1981 г. до 20 април 1984 г. Христо не се разделя с голямата си мечта да стъпи на най-високия връх на планетата Еверест (8848 м). И го прави.