Спомени от соца: 1090 дни в Урал  

През 1957 г. нашето правителство сключва спогодба със съветското правителство за изпращане на 10 000 младежи и девойки на работа за различни срокове в мините на Донбас, на строежите в Краснодар и Магнитогорск, в селското стопанство на Казахстан и Узбекистан. Целта бе да се намали безработицата в България, а след завръщането си тези хиляди млади хора да се включат в строителството и експлоатацията на бъдещите индустриални предприятия.

Бях сред онези, които едва свалили ученическата си униформа, решиха да работят в Съветския съюз. Това желание бе вдъхновено от съветските филми и романи, в които имаше много героични и трудови подвизи, романтична любов и щастливи герои.

И така, през юли 1957 г. около 300 младежи и девойки от Южна България - бъдещата строителна бригада "Никола Й. Вапцаров", пропътувахме хиляди километри, за да стигнем в уралския град Магнитогорск. На 15 юли щастливи и уморени се изсипахме от влака на гарата на град Магнитогорск, която се намираше на левия бряг на река Урал. Трудно ми е да опиша с какво вълнение бяха изпълнени тези първи мигове на уралска земя, където ни предстоеше да прекараме цели три години. Наоколо се виждаха само чудовищните тела на доменните пещи на металургичния комбинат и купища сгурия край реката.

С автобуси преминахме по моста над река Урал и само след минути се озовахме на десния бряг на реката в европейската част (реката е граница между Азия и Европа).

А там се бе ширнал съвременен град с широки булеварди, красиви жилищни и обществени сгради. След като бяхме настанени в общежития, започнахме работа с кирки и лопати на строителните обекти. Ние, момичетата, подготвяхме терени за градинки между новопостроените блокове, а момчетата копаеха канали за водопроводи. Работата беше тежка, мъчеше ни носталгията по близките ни и липсата на българската кухня. Но най-голямото предизвикателство беше лютият уралски студ – минус 30 градуса. Ръководството на строителния тръст организира за нас курсове за придобиване на строителни професии. И само след три месеца наши кранисти, електротехници, шофьори, бояджии и др. се включиха в една грандиоз­на строителна програма. Бяхме горди, че с наше участие за кратко време изникваха цели жилищни квартали.

През есента на 1957 г. се сбъдна мечтата на много от нас да учим вечерно в техникуми и институти. Една голяма група момчета и момичета постъпиха в Минно-металургичния институт,
а друга – в Педагогическия. Никак не беше лесно да се съчетава тежката работа през деня с вечерно обучение, но ние се справихме.

През почивните дни ходехме на кино, на екскурзии в околностите на града. В Двореца на строителите се организираха вечери на дружбата, на които нашият хор с ръководител Любен Глогов и естрадната ни група изпълняваха български и руски песни.
С наши средства в центъра на града бе поставен бюст-паметник на Георги Димитров.

Трите години изминаха и трябваше да се връщаме в родината. В България нашите бригадири започнаха работа в предприятия и заводи, както и в областта на просветата и културата. Първите инженерно-технически кадри в металургичния комбинат в „Кремиковци“ бяха нашите момчета. Аз изкарах целия си трудов стаж като преводач и редактор в издателство.
През 1987 г. една група от 32 души гостувахме на
Магнитогорск. Там ни посрещнаха като скъпи гости.

Във вестник "Магнитогорски рабочий” излезе материал, в който бяхме наречени ’’Българските магнитогорци”. Това бе признание, че сме оставили следа в този легендарен град.
Тази година се навършват 60 години от заминаването на 10 хиляди български младежи и девойки на работа в Съветския съюз. По този случай поздравявам всички с юбилея и им пожелавам здраве и дълъг живот!
 
 
Маргарита Савова, София