Съдийката от процеса „Живков“ плаче, преди да произнесе „виновен“  

На 18 януари 1990 г. е издадена заповед за арестуване на Тодор Живков като главен виновник за икономическата криза в България. Така изминаха 32 години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода.
През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната.
Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет, че е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела?“ През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т. нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело №1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.

Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дни в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев остават в сянката им и на тях така и не е потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10 ноември. Част от тях продължават да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стоят и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него.

В книгата си „Мемоари“ бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем на Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям“ процес. А мишената беше избрана много удачно“, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политически недоносчета след 10 ноември. Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.

„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес поначало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство“, пише в мемоарите си още бившият първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП.
„Аз подписвах решения на Секретариата, които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в Политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебват моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…“, пише още Живков.