За какъв служебен кабинет се подготвя Радев?

Както обикновено, присъствайки по друг повод някъде, президентът Радев коментира решението на Конституционния съд, поредния разпространен запис, за който се твърди, че е на премиера Борисов, и заяви, че е готов със състав на служебно правителство. Той подчерта, че това е въпрос на професионална дисциплина и стриктно прилагане на разпоредбите на Конституцията. Но не коментира как според него би могло да се стигне до необходимостта от подобно служебно правителство.
След поредния вот на недоверие се оказа, че управляващата коалиция продължава да има парламентарно мнозинство от 124 народни представители, които отхвърлиха искания вот. В края на поредната сесия на 44 ОНС не са налице никакви признаци за развитие на парламентарна криза, а още по-малко на възможност за предсрочно прекратяване на мандата на Народното събрание. Нещо повече, след намерението си да не участва в работата на Събранието през последната седмица от сесията БСП се върна и дори изрази подкрепа за намеренията на някои от новоназначените министри. Всичко това означава само, че възможността Народното събрание да приеме оставка на правителството и да не успее да формира ново управляващо мнозинство и кабинет, засега остава твърде илюзорна.

Втората възможност, разбира се, е правителството на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ да подаде само оставка и да се ангажира с това, че няма да формира кабинет при стартирането на т. нар. „парламентарна рулетка”. Два пъти това вече се е случвало. Въпросът е, че този път подобно решение би имало много висока политическа цена за партиите от управляващата коалиция и трудно предвидими последици по отношение на развитието на страната като цяло. Както през 2013, така и през 2017 г. ГЕРБ успя да спечели най-много гласове на последвалите предсрочни избори. Днес това вече не изглежда сигурно. При подобна хипотеза за пореден път ще трябва да бъде постигнато съгласие между всички парламентарно представени партии, което да се изрази в отказ от мандат и предсрочно прекратяване на дейността на Народното събрание. Но всъщност нито една от тези партии не желае предсрочни избори. Изглежда, че те биха били от полза за някои извънпарламентарни формации, но те сами по себе си не могат да предизвикат парламентарна криза.

Разбира се, остава и най-лошият възможен сценарий, при който работата на Народното събрание и правителството могат да бъдат блокирани от извънредни събития, предизвикани от различни центрове на влияние, които вече се опитват да дестабилизират страната. Това е най-лошият сценарий, тъй като може да тласне България в непредвидима посока и задълго да осуети възможностите за развитие.

Кой от тези сценарии има предвид Румен Радев?

Първият изглежда малко вероятен, а и чисто технологично той би предизвикал предсрочни избори през ноември или дори началото на декември, което би ги обезсмислило напълно, след като редовните ще бъдат през март 2021 г.

Вторият сценарий изглежда вероятен, доколкото два пъти правителство на ГЕРБ е правило именно това. Макар и протестиращите все още да не са в състояние да формулират свои ясни тези, като че ли това би трябвало да е отговор на техните искания. Ако това се случи в началото на септември, преди да са приети промени в Изборния кодекс, то следващите избори ще се проведат по досегашните правила. Разликата ще бъде само в това, че най-вероятно подобни предсрочни избори ще се проведат през октомври.

Не би трябвало да допускаме, че държавният глава разчита на третия сценарий, подготвяйки се да състави служебен кабинет. Това би съставлявало престъпление срещу Републиката, което може да доведе само до приложение на всички конституционни процедури за предсрочното прекратяване на неговия мандат.
Защо темата за служебния кабинет се оказа толкова чувствителна? Защо официално от ГЕРБ заявиха, че това е лош сценарий, тъй като подобен кабинет ще се опита да насочи усилията си към търсене на реванш, а не към подготовка на честни избори? Изглежда, че профилът на служебния кабинет, който състави с встъпването си в длъжност през 2017 г. президентът, дава основание за подобни опасения. Освен хора от администрацията в него целенасочено бяха избрани и хора, които търсеха личен реванш спрямо предишни министри. Подобен уклон би могъл да затрудни съществено работата на такъв кабинет и със сигурност да блокира част от стратегически важните за развитието на България през следващото десетилетие проекти.

Другото обяснение за този на пръв поглед ненужен разговор е въпросът кой ще организира предстоящите избори. Всички политически фактори разбират добре, че тези избори за пореден път ще имат решаващо значение за собственото им бъдеще. Въпреки че все още е твърде рано да се коментират електорални нагласи, изглежда много вероятно в състава на следващото Народно събрание отново да имаме седем или осем парламентарни фракции. Подобен фрагментиран парламент ще работи по-трудно, но досегашната практика показва, че в него могат да се формират широки мнозинства.

Изглежда, че спрямо доминиращата у нас политическа култура организирането на изборите се възприема като възможност да се броят гласовете, както си го е представял Джугашвили, по-известен като Сталин. Ако битката е за това кой ще брои гласовете, то това означава, че всички партии, представени в Централната избирателна комисия, трябва да носят отговорност за изборните резултати.

Настояването за непрекъснати промени в изборните технологии, както и за машинното, електронно и дистанционно гласуване трудно могат да прикрият факта, че, от една страна, партиите искат да определят изборните резултати, след като изборният ден вече е приключил. Това също вече се е случвало и служебният кабинет не е ефективна гаранция срещу подобни амбиции.

В същото време протестиращите, както и мнозинството от българските граждани споделят твърде скептични нагласи относно честността на изборния процес по принцип. Не защото той е организиран от редовно или служебно правителство, а поради дълбоко вкорененото ни недоверие към институциите. Ние всеки път отказваме да признаем собствените си грешки и крайния резултат от тях, но този път, на предстоящите, най-вероятно редовни избори, можем да се изправим пред ситуация, в която да се търсят основания за отказ от приемане на изборните резултати. А това би ни изправило пред нова политическа криза, при която амбициите и очакванията на президента няма да имат никакво значение.