Слави Трифонов и помийната яма на бездарната мегапростащина

Петър АНГЕЛОВ-ДАРЕВ*
 
 
Няколко думи и за бъдещия политик Слави Трифонов.

Да излезе Слави Трифонов на сцената на политиката е все едно някой да играе кючек в театър „Ла Скала“ в Милано. Трифонов е с его колкото Айфеловата кула, но представете си една надуваема Айфелова кула, която постоянно се надува от неговите сценаристи, които неуморно въртят опашки около него като кученца от породата „Чихуахуа“. Гледат го в устата и му създават един нереалистично идеализиран образ, в който дори той самият понякога не вярва. Затова Трифонов от време на време подритва тези кученца, прекъсва ги безцеремонно, за да не би да кажат нещо , което той не разбира, или просто да не изпъкнат над неговите месиански прозрения. Нарцисът не обича другите да говорят – така губи нещо от собствения си образ. А целият му поглед е концентриран именно и единствено там. Трифонов е дълбоко комплексиран човешки индивид, той е безкрайно несигурен в себе си, но за да балансира това си усещане, постоянно търси слабости в другите. Иронизира ги с навъсен поглед на фалшив Зевс, опитвайки се да ги накара да се чувстват незначителни. Неговата антропология на надуваем мъжкар, с изкуствен пластмасов пенис, рисува най-точния образ на онези постсоциалистически мутации, където бързото забогатяване, безогледното нарушаване на нормите и законите създаде уродлив идеал на успелия човек. Национални телевизии и кабеларки започнаха да легитимират мощно избуялата простащина, да я превръщат в модел на поведение. Реклами и риалити програми показват скъпия автомобил, луксозните дрехи, агресивния сексапил като модел на реализирания човек. Там някъде се подвизава и „патриотичният“ образ на Динко от Ямбол. Зад отблъскващата и нечистоплътна демонстрация на лъскав начин на живот стои тарикатът, пичът, татуираният до ушите простак, който кара скъп мерцедес и успешно живее извън правилата. Най-често е заобиколен от едрогърди силиконови певачки или плейметки с мозъци на колибри. Когато безумието и деградацията обхванат целия пейзаж, нормалното и безумното стават почти незабележими. Всичко се смесва в някаква жълто-кафява гама, където мегапростащината циментира и бетонира все по-големи територии.
Националната телевизия и кабеларките започнаха да легитимират мощно избуялата простащина, да я превръщат в етноиндификатор…

Трифонов, като един навъсен и морален гуру, всяка вечер излизаше с космическо самочувствие и мутренска походка на сцената на своето шоу. Бе превърнал част от националния ефир в огромна помийна яма, събираща цялото национално празнодумие, циничен хумор и тотален кич, близък до сумрачните периферии на хората от гетата. Хуморът на шоуто бе отблъскващ, клозетен и първосигнален, а когато го забъркваха с някакви патриотични подправки, веднага се превръщаше в едно от най-отвратителните и бездарни неща, показвани някога по българската телевизия. В основата на чалга културата стои внушението, че когато си прецакан, единственото спасение да излезеш от това положение е, когато сам ти прецакаш всички останали.

Подобна мегапростащина, самохвална, самонадеяна и бездарна до смърт, може да вирее само в една социо-психологическа и културна среда, в която критериите са безкрайно размити. Чалгата и политиката са се превърнали в един общ балкански сироп, какъвто често ни показват по най-различни поводи по телевизията.

Дори Митьо Пищова, който е като един Стив Джобс сред простаците в България, ми се струва по-безобиден, защото често сам не си вярва и се смее на собствените си лъжи.

Най-опасен е самовлюбеният и самонадеян простак…
  
*Коментарът, публикуван със съкращения, е от фейсбук страницата на автора. Петър Ангелов-Дарев е белетрист, автор на романи, есета и пиеси.