Наталия Киселова не е пъдар на тълпа тийнейджъри  

Може би са прави някои анализатори, когато твърдят, че българската демокрация е в периода на своето детство. И в пленарната зала, и на улицата, и в социалните мрежи се държим като деца. Които не знаят нито какво, нито как да направят. А от обществото се очаква просто да застане на страната на едните срещу другите. Ама и то, обществото, е в тази същата детска възраст и се получава така, че хората също не знаят нито какво, нито как. Инстинктите им и известен опит, който имат с политиците, ги предпазват от фатални грешки и така вървят нещата – нито знаем защо, нито накъде, но се надяваме да не е фатално.

Цирковете в пленарната зала доминираха информационния поток в последните дни. И като че ли всичко си е наред и в нормалност, ако сравним с разигралите се в Овалния кабинет сцени при срещата на Тръмп и Зеленски. Но не е. Защото е много важно с какво се съизмерваш, когато искаш да разбереш държиш ли се както трябва или не. С цялото ми уважение към демокрацията в САЩ, но за мен сравнението следва да направим с демокрациите в Европа. Защото във всяко сравнение е важно да има сравнимост, ако искаме наистина нещо да научим. Как се протестира в Америка? Там проблемът е дали полицаите няма да набият протестиращ. Тук, в Европа, проблемът е, когато набият полицаите. Направило ли ви е впечатление какво се обсъжда при сериозни протести в някоя европейска страна? Например при протестите на „жълтите жилетки“ във Франция или при скорошните протести в Гърция. Кога, какво и как ще възстанови общината/държавата и, второ, има ли пострадали и какво е тяхното състояние. А основното време е за представяне на самия проблем. Неговото решение се дебатира и то е в центъра на вниманието на хората.

У нас поне две неща са различни. Първото е, че непременно трябва да има лоши и добри. Във всеки протест „нашите“ са позитивният герой. И единственият проблем е как да залеем с отрова и как да отмъстим на съперника, на другия, на онзи, който не е нас и с нас. Във всеки протест обсъждаме фигурата на злото – днес то е „Възраждане“. Вчера беше комунизмът. А подпалването, рязането на парчета на символите на врага е най-демократичният акт, на който е способен българският политик, за да оправдае и направи необходимо своето присъствие в политиката. И втората специфика на българския случай – ние обожаваме двойните стандарти. Когато някой влезе в политиката, той незабавно се сдобива със стандарта на ненаказуемата, некритикуема и недосегаема власт. Той може всичко и това всичко е единството добро и правилно нещо. И тези специфични статуси за българската политика – на негодника и на героя – неизменно принадлежат на определени групи. Групата на „правилните и единствени демократи“, символизирани от самочувствието и самоопределението на живеещи в центъра на столицата не се променя. Но спрямо нея се определя врагът на българската демокрация, промяна и разцвет – който не е с нас, е враг. И следователно не е демократ. И следователно не може да му се признава правото на протест и на разрушение в процеса на протеста. Защото „Възраждане“ – това е бунтът на злото, на врага и той е недопустим.

И тук е един от основополагащите проблеми в българския политически процес – не е възможно да градим и развиваме демокрация с хора, мислещи авторитарно. На принципа – има човек, има проблем. Защото фокусирането върху личности и емоциите ни спрямо тях само унищожава демокрацията, която е принципи, правила и ценности, които ни позволяват да живеем, работим и постигаме успехи заедно с другите.
Тази тенденция на омраза и стремеж към унищожение на другия наблюдавахме за пореден път тази седмица в пленарните сесии на Народното събрание. Нямам спомен, но нека кажа – рядко се случва председателят на Народното събрание да се обръща с толкова тежки думи към народните представители. Надявам се, че и те като мен са се замислили. Как реагираме обикновено при поредните скандали и агресия в залата на парламента? Като започваме да спорим дали председателят е постъпил правилно, може ли да контролира процесите в зала и прочее. А спорът наистина трябва да е съсредоточен върху това какво е пленарна сесия, парламентарен дебат и лична отговорност за собственото поведение на всеки отделен народен представител. Народните представители не са тълпа неконтролируеми тийнейджъри, както на практика те се държат. Те са тези, които създават реда и процедурите в пленарната зала, даже си гласуват Правилник. Защо?! За да го нарушават и да се карат на председателя на парламента дали е успял да бъде ефективен пъдар и дали е успял да разгони стадото или не?!
Безсмислени, без никакъв резултат освен поредния цикъл от спорове и мераци да се свали този и да се избере онзи на даден пост. Нима наистина нашенските политици си мислят, че с безвкусно чувство за хумор, агресия, персонални обиди и нападки привличат избиратели на своя страна? И това ли е целта според тях на парламентарния дебат – да демонстрират, че могат да правят и говорят каквото им хрумне? Ще дочакаме ли ден, в който българският парламент ще се заеме да решава проблемите ни, вместо да се стреми да създава фен клубове на некомпетентни политически играчи. Дали това е израз на безсилието на нашите политици да решат българските проблеми, или е доказателство за тяхната убеденост, че са станали народни представители именно за да не решават проблеми, а да ги забатачват.

Въпросите се трупат, а отговорите не можем да получим, като прилагаме принципите на логиката. Остава да предположим защо българските политици се държат по този начин, показвайки и доказвайки всеки ден, че няма нужда от тях. Следователно имаме избор – като повече от 60% от избирателите да решим, че наистина няма нужда да се занимаваме с тях и да гласуваме. Или да приемем съдбата си и да ги избираме отново и отново същите въпреки илюзията, че можем да изберем нещо ново, като гласуваме за когото ни падне.

Отговорът е простичък – колкото повече ние се отказваме от тях, т. е. от системата на представителство във властта, толкова повече извращаваме тази система и я отдалечаваме от онази демокрация, в която периодично показваме, че вярваме. Вместо да се позамислим върху сърцевината на проблемите, ние се съгласяваме да ни разхождат в полета далеч от истината. Която знаем и виждаме. На протест може да отиде всеки, на протест може да се случи всичко, защото хората на всеки протест действат като тълпа, а не като рационални личности. Затова в демократичните страни полицията е подготвена и защитена, а нарушителите на закона и правилата са потърпевши и отговарят за действията си. Независимо от благородството или оправданието на целите им. И обществото не се интересува от нищо друго освен от това защо полицаите не действат професионално и не са подготвени и кой точно отговаря пред закона за излизането извън рамките на закона.

При парламентарния дебат нещата също са установени от векове независимо от това дали медиите предават директно заседанието или не, в пленарната зала всеки политик и всяка партия предлагат решения, спорят по решенията, защитават интересите на конкретни групи в обществото, които са засегнати в различна степен и по различен начин от обсъжданите решения. Това е всичко, което е допустимо, за да покаже един политик и една политическа партия защо е в парламента и дали трябва да продължи да е там, или има нужда да ѝ намерим друго място в политическия процес. Това интересува гражданите. Сеирджиите се интересуват от друго. И докато се държим като сеирджии, ще гледаме това, което наблюдавахме в парламента тази седмица. От нас зависи, защото избираме хора, които толкова могат и смятат, че ни дават онова, което заслужаваме.