Големият български скандал за правителство предстои        

Изглежда, че са налице доста широко споделяни очаквани, (поне този път!) да има мнозинство, което да поеме отговорност за управлението на България. Предстои да разберем доколко те са реалистични, но поне до изборния ден сигналите, които идват от политическите централи, не са окуражаващи. Празните приказки от типа на това, че „всички гледали в една посока“ и били готови да „продължат промяната“, не променят съществуващото позиционно противопоставяне, което блокира в зародиш всеки опит за правене на политика.

Гражданите очакват какво да е мнозинство, което да поеме отговорност. Но това също не е достатъчно, защото и в 45-ото, и в 46-ото събрание имаше мнозинства, но те предпочетоха да се отклонят от тази отговорност. А през загубените месеци от април досега проблемите, които ще трябва да решава следващо редовно правителство, станаха още по-трудни и неотложни. В условията на остър дефицит на време едно възможно мнозинство и излъчено от него правителство ще трябва да приеме реалистичен държавен бюджет за 2022 г.; да поеме активното управление на пандемията; да успокои пазарите и инвеститорите; да насърчи икономическото развитие; да осигури ефективна социална политика, както и да предприеме серия от мерки за преодоляване на щетите от кризата.

Проблемът е в това, че може и да се формира мнозинство от четири политически фракции, но това не е достатъчно, за да бъде осигурено ефективно управление. Затова българските избиратели трябва да определят кои политически формации могат да следват относително сходни политически приоритети, около които да се формира мнозинство. Целта за мнозинство „на всяка цена“, може да ни излезе прекалено скъпо. Едно мнозинство от около 130 или повече народни представители може да се окаже абсолютно неспособно да управлява заради дълбоките вътрешни различия между отделните политически партии в него.

Става въпрос за политика, но преди всичко – за управление, а това не е едно и също нещо. Пред българското общество стои един кризисен дневен ред, който изисква компетентност и ефективна координация в усилията на публичните институции и гражданското общество. Само така може да бъде върната поне част от изгубеното обществено доверие към държавното управление. Но това не може да стане с гръмки обещания и обикновено политическо нахалство.

За пореден път българските граждани ще трябва да изберат между това да подкрепят политическите формации, които изразяват в най-голяма степен техните очаквания и интереси (дори и ако те нямат шанс да участват в управлението), или да гласуват в унисон с основните послания на политическата пропаганда, която почти успя да подмени българския дневен ред. Дилемата е дали да се гласува за онези, които представляват „онези, които са като нас“, или да се гласува „стратегически“ за онези, които биха могли да участват в следващо управляващо мнозинство и правителство.

Историята на българските избори показва, че около 15% от българските избиратели се интересуват от това „кой води“, кой ще „дойде на власт“, за да го подкрепят и така да станат част от „победителите“. Тези групи от избиратели са най-податливи на прокламираните от предизборните сондажи тенденции. Макар и с някои изключения, те не участват активно в изборите, ако няма „ясен победител“. В условията на изкривената българска политическа реалност днес изглежда, че е важно кой ще бъде втори на изборите, но залогът все така е дали ще „дойде на власт“. Именно затова пропагандата продължава да бъде най-активна именно спрямо този конформистки вот. Но не той ще определи как ще изглежда съставът на 47-ото Обикновено Народно събрание.

Плоската схема „статукво – промяна“ вече не върши работа. Най-малкото, защото през изминалите месеци се установи ново статукво, от което тепърва ще търсим възможност да се отърсим. Необходимо е завръщане към нормалността, към ново равновесие, което поне отчасти да компенсира щетите, които бяха нанесени на държавността и демокрацията. А това означава завръщане към политиката. Българските граждани ще трябва да изберат не между гръмки фрази, а сред различни политически перспективи, които могат да се превърнат в програма за управление.

Най-важният въпрос в политиката е „как“ ще бъдат постигнати някакви цели, а не какви са те сами по себе си. Истинските политически различия се виждат именно при отговора на този въпрос, а не в лозунгите, пререканията и личните нападки между кандидатите за доверието на гражданите. Колкото по-рядко чуваме тези отговори, толкова по-малко избиратели ще положат усилие да подкрепят една или друга политическа формация.

Въпреки откровената примитивност на предизборните програми по-голямата част от тях имат някаква либерална ориентация. Освен популистки обещания социалните тенденции изглеждат по-слаби. Консерватизъм почти напълно липсва, а това не е добра новина, още повече в условията на криза. Отвъд фалшивото противопоставяне „статукво – промяна“ политическата нормалност предполага ясни отговори на тежките въпроси, по които не намерихме време и воля да дебатираме. Натрупаното напрежение в обществото и агресията на „служебното“ статукво ще избие в нещо, но то няма да е в по-висока избирателна активност. По всичко изглежда, че големият български скандал все още предстои.

Изправени сме пред риска на поредното разочарование, дори и да не сме сигурни какво точно ни е „очаровало“ преди. Съставянето на мнозинство в следващия парламент е само предпоставка, а не политическа цел. Това предполага водене на преговори по програма за управление (най-вероятно – на програмно правителство) ден по ден, седмица по седмица, сектор по сектор, а точно това не се случва. Превърналите се в дежурни „кандидати“ за участие в мнозинство и правителство все така повтарят, че без тях то не би могло да се случи. Именно това късогледо, но самонадеяно поведение може да се окаже отново непреодолима пречка пред формирането на мнозинство и правителство. След като вече два пъти „стомната се счупи“, третият път може и да не ни донесе поука.

Все още имаме шанс да избегнем още по-лошия сценарий. Той вече придобива ясни очертания и изглежда все по-реалистичен. След като не можем да разчитаме на лидерство и политическа мъдрост, ни остава сами да изберем между различно трудни решения и да потвърдим избора си. Някои от тях биха могли да ни изведат от „промененото статукво“, в което пребиваваме. Други биха могли да го направят постоянно и още по-непоносимо. Няма и няма да има лесно и незабавно решение. Очакват ни още изпитания. От нас зависи колко дълго ще продължат те.