Тома Биков, депутат от ГЕРБ: 3 години бях актьор, исках да съм новият Стоичков  

V Тома Биков e роден на 10 октомври 1980 г. в Бургас. Завършва актьорство за драматичен театър в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Магистър по политология от СУ „Св. Климент Охридски“. От 2002 до 2005 г. работи като актьор в ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора. От 2006 до 2010 г. е журналист и автор на политически коментари във в. „Гласове“.
V През 2008 г. е редактор в сутрешния блок на БНТ. През 2012 г. влиза в политиката, като става съучредител и член на Националния съвет на Движение „България на гражданите“ на Меглена Кунева. Отказва и номинация за кандидат за народен представител.
V Съветник е на вицепремиера Румяна Бъчварова в кабинета „Борисов 2“. На 26 март 2017 г. е избран за народен представител в 44-тото Народно събрание.
V Женен е. Има дъщеря и син.
 
 
- Роден сте в Бургас, г-н Биков, през октомври 1980 г. Успяхте ли да усетите достатъчно духа на „града, морето и неговите трудови хора“?

 - Все още го усещам, защото много обичам Бургас. Живях постоянно там, докато навърших 18 години. Тогава градът беше много по-различен, отколкото е в момента. Това бяха времената на късния социализъм и ранния преход. На бързата промяна. През последните десет години Бургас се превърна в модерен и подреден град. Когато аз живеех там, беше хаотичен и занемарен и въпреки това пак си беше хубав. Започнах да осъзнавам това чак след като спрях да живея за постоянно там. Сега, за съжаление, намирам време да се връщам в Бургас само през лятото, но в София често се виждам с мои приятели бургазлии, с които се познаваме още от детските години. Бургазлии сме местни шовинисти и естествено, когато се видим, си говорим основно за Бургас.

- Какви бяха родителите ви, как и в какво ви възпитаваха?

- Родителите ми са хора от българската средна класа, която изнесе прехода на гърба си. Баща ми е инженер и се пенсионира преди няколко години, а майка ми е строителен техник. От 30 години живеят в двустаен панелен апартамент в един от кварталите на Бургас. Не бяха амбициозни родители и държаха на първо място да стана добър човек. Не са ме насочвали към определени професии. Мисля, че това беше правилно. Сега аз и жена ми прилагаме тази стратегия спрямо нашите деца.

- Какво беше детството ви, на какво играехте, имахте ли обелените си колена, пукната глава, наказания?

- Най-много съм играл на футбол. До гимназията мечтаех да стана футболист и по тази причина не отделях много внимание на училището. Аз съм от поколението, което израсна с великия национален отбор по футбол от 1994 г. По онова време всеки искаше да е като Стоичков, Сираков, Костадинов и останалите. В същото време по свое желание ходех на уроци по цигулка в продължение на 8 години. В нашето семейство няма музиканти и хора на изкуството, но когато бях във втори клас, изведнъж ми се прииска да свиря на цигулка. Записаха ме на уроци. Малко по-късно взе да ми омръзва, но ми беше неудобно да се откажа, защото инициативата беше дошла от мен. В гимназията пропуших, пубертетът ме удари и се отказах от футбола. Колкото до обелените колена и наказанията – имал съм много такива ситуации, както всяко дете. Не мога да кажа, че съм бил проблемен и палав, нито пък, че съм се отличавал с някакви особени качества. Майка ми ми казваше, че съм от тихите води – правех бели, без да ме хванат на местопрестъплението, а понякога даже и без изобщо да се разбере.

- Май сте от поколението, за което вече нямаше бригади и казарма, какво ги замени?

- Замени ги свободата на улицата и на квартала, в който израснах. Сега си давам сметка в колко опасни времена сме живели и с каква смелост родителите ми са ме пускали да обикалям по улиците заедно с приятелите от блока. Винаги са ми имали доверие и това ме е карало да се самоконтролирам. Казармата я замених със студентския живот – започнах да живея сам, когато още нямах 18 години. Бяха хаотични, но весели и интересни времена. В интерес на истината, бригадите не са ми липсвали, защото винаги съм смятал, че е далеч по-добре човек да отиде на плаж, вместо да бере череши например.

- Откъде е любовта ви към театъра, как стана така, че се насочихте да учите актьорско майсторство в Югозападния университет „Неофит Рилски“?

- Покрай футбола си бях развалил успеха в училище. Реших да кандидатствам актьорско майсторство, защото за тази специалност не се искаше бал. Започнах да ходя редовно на театър чак в гимназията. Станах самоук китарист и свирех по цял ден вкъщи. С това замених футбола. После започнах да свиря и в компания. Сега свиря по-рядко, но гледам да поддържам форма. Дъщеря ми обича да й свиря, когато имам време. Кандидатствах само в НАТФИЗ, но ме скъсаха на последния кръг. След това се оказа, че всички, които сме скъсани на този етап, можем да влезем без изпит в Благоевград. Учих там четири години и веднага след това ме поканиха да започна на щат в театъра в Стара Загора. Така в продължение на три години бях професионален актьор. Не бях слаб актьор, но и не бях най-великият. После дойдох в София с идеята да ходя по кастинги, но разбрах, че това не е за мен и някак си по естествен път се отказах. Тогава започнах да се интересувам по-активно от политика. Всъщност от политика съм се интересувал, откакто се помня. Като малък гледах всяка вечер новините с дядо ми Тома и бях запомнил имената на половината европейски министър-председатели. Ползваха ме за атракция, когато ни идваха гости. През 2006 г. започнах да пиша за в. „Гласове”. Тогава осъзнах, че политиката е истинското ми призвание и ме влече повече от театъра.

- Има ли връзка между сценичния прах и магистратурата по политология в Софийския университет?

- Приеха ме магистратура, когато бях журналист. Завърших семестриално с отличен успех. След това се запознах с жена ми, ожених се и се роди дъщеря ми. Започнах да пиша и книгата „Досието на Доган” и някак си животът ме грабна. Успях да се взема в ръце и да напиша дипломната си работа чак в края на 2015 г., а през лятото на 2016 г. я защитих. Темата ми беше: „Служебните правителства като инструмент за разрешаване на политически кризи”. Иначе политиката има много общо с театъра, и то в добрия смисъл на думата – и в двата случая трябва да вярваш в това, което говориш. Ако не го правиш, никой не ти вярва.

- Автор сте на един много интересен и нетрадиционен прочит върху миналото ни – „Другата история на България – 157 модерни апокрифа“ и на „Досието на Доган“. Какво ви провокира към тази изследователска работа?

- Винаги съм обичал историята. „Досието на Доган” написах, докато на власт беше тройната коалиция с мандата на ДПС. Тогава бях доста радикален антикомунист и противник на управлението. Доган винаги е бил обгърнат с митове и това го прави интересен за широката публика. Когато беше приет Законът за досиетата през 2007 г., се сетих, че може би е запазено нещо и от досието на Доган. Отидох в комисията и започнах да чета. Оказа се, че е запазено цялото досие, което се състоеше от десет тома. Започнах да чета през 2008 г. Времето, прекарано в архива, ми даде доста познания, които ползвам и до днес. Тогава отношението ми към Доган беше изцяло негативно, но сега, когато се занимавам професионално с политика, разбирам, че това не е толкова лесна работа, колкото съм си мислел по онова време. Не съм склонен да го сатанизирам и дори съм на мнение, че в първите години на демокрацията той изигра решаваща роля за мирния преход в България. Втората си книга написах за удоволствие. Тя представя кратки, малко известни истории за известни и позабравени личности от нашето минало.

- Какъв е днес Доган, различен ли е, болен ли е, ще ви демонтира ли?

- Никога не съм имал контакт с него и дори не съм го виждал на живо. В този смисъл не зная как минава денят му и какви са здравословните му проблеми. Покрай прочита на досието му познавам личната му история до 1989 г. Това е човек с много силен характер, който е тръгнал от нищото, самообразовал се е от доста ранна възраст и се е позиционирал политически още във времената на комунизма. Бил е и безскрупулен, и аналитичен, и способен да взима бързи и резки решения. Не се колебае да се разделя с най-близките си хора, когато това е необходимо за политическото оцеляване на него и на партията му. Политическата му роля е прекалено сложна, за да бъде обяснена с няколко изречения. Колкото до демонтирането – не съм убеден, че тази стратегия е измислена от него. Не мисля и че сегашното управление е големият проблем на ДПС. Големият проблем е, че партията все още не може да отговори на въпроса дали е способна да съществува без Доган. Първият опит за инсталиране на нов лидер в лицето на Местан се провали с гръм и трясък. Мисля, че Карадайъ има по-голям потенциал от Местан, но все още големите битки пред него предстоят.

- Как се случи вашето влизане в политиката? Имате интересната биография на съучредител на Движение „България на гражданите“ на Меглена Кунева, отказ да сте депутат от Реформаторския блок.

- Запознах се с Меглена Кунева преди президентските избори през 2011 г. Тя ме покани да стана съучредител на Движение „България на гражданите“ през 2012 г. По това време бях опозиционен журналист и опонент на тогавашното правителство на Бойко Борисов. Приех да участвам и по-късно ме избраха за член на ръководството. Като типичен неопитен човек в професионалната политика вложих много емоции и направих редица грешки. Когато през 2013 г. партията се провали на парламентарните избори, започнах да осъзнавам, че политиката изобщо не е това, което съм си мислел. Прекарах една година в анализиране на грешките си, а те бяха доста. Преосмислих цялостното си поведение, защото интуитивно знаех, че неуспехът ми се дължи на самия мен. В края на 2013 г. участвах в създаването на Реформаторския блок. Още преди това бях сигурен, че подобен политически проект би бил успешен само ако е ясно идеологически позициониран в консервативното дясно, ако има общ лидер и обща организационна структура. Написах тези мои виждания в една статия, която не се прие добре в ръководството на „България на гражданите”, а и в другите партии от Блока. След евроизборите през 2014 г. осъзнах, че Реформаторският блок е обречен на провал, защото всички партии в него се мразеха една друга. Аз съм отборен играч и не мога да играя в отбор, в който нападателите бележат голове в собствената си врата. Често лидерите на бившата десница наричат това поведение индивидуализъм. Това не е индивидуализъм, а елементарно поведение, което може да доведе само до провал. Затова отказах да се кандидатирам за депутат. Осъзнах, че на изборите ще съм принуден да лъжа, че блокът е единен и дългосрочен политически проект. Знаех, че той не е такъв. Държа да подчертая, че въпреки различията, които възникнаха между мен и Меглена Кунева, аз продължавам да я уважавам, защото тя ми даде възможност да се докосна до истинската политика.

- Кой ви покани и защо в ГЕРБ?

- Запознах се с Бойко Борисов през лятото на 2013 г. Тогава беше най-тежката му опозиционна фаза. По време на изборите, като кандидат на ДБГ, бях сред най-ярките опозиционери срещу неговото правителство. След съставянето на коалицията между БСП и ДПС и избирането на правителството на Орешарски отново излязох в опозиция. Когато се запознах с Борисов, цялата държавна машина беше тръгнала срещу него. По това време при него не ходеха много хора и имахме време да водим дълги разговори сравнително често. В тези разговори разбрах, че съм бъркал в личната си оценка за него. Оттогава се старая да не давам лични квалификации за никого и да не прибързвам с оценките дори за политическите си опоненти. През лятото на 2013 г. доста хора се разграничиха от Борисов и обръщаха палачинката, без да им мигне окото, въпреки че само няколко месеца по-рано бяха най-големите му ласкатели. Аз направих обратното – сближих се с него, когато не беше на власт. През годините изградихме доверие помежду си, което до момента не се е пропуквало. След предсрочните избори през 2014 г. и съставянето на второто правителство Борисов ме покани да стана съветник в Министерския съвет.

- Бяхте съветник на Румяна Бъчварова като вътрешен министър. Знаете ли сега повече за генезиса на престъпността и за криминогенната обстановка, за миграционния натиск?

- След като приех поканата да бъда съветник в Министерския съвет, Борисов ме изпрати в екипа на Руми Бъчварова. Тогава тя все още не беше станала министър на вътрешните работи и беше само вицепремиер по коалиционната политика и държавната администрация. Аз попаднах в ресора за коалиционната политика и имах за задача всяка седмица да пиша анализ на политическата и медийната обстановка. С екипа и с нея се сработихме много бързо. Тя е много ефективен и оперативен човек, с когото е удоволствие да се работи. Този опит също ми даде много, защото видях колко е сложно да се управлява държавата и какви усилия се изискват, за да придвижиш напред съвсем малки неща. Следях действията на МВР по отношение на миграционния натиск покрай медийните истерии, които се вихреха по тази тема тогава. Видях как цялото правителство и огромна част от структурите на държавата се мобилизираха и успяха да противодействат ефективно по време на кризата. Голяма част от тези усилия останаха скрити за обществото. Въпреки това, от днешна гледна точка, съм абсолютно сигурен, че през 2015 и 2016 г. се направи всичко необходимо, за да бъде съхранена сигурността на българите и да бъде опазена външната граница на Европа.

- По-спокойно ли е извън Министерския съвет – на депутатската банка?

- Работата в Министерския съвет позволяваше повече единение и предполагаше повече аналитичност. Имах кабинет, в който отивах всяка сутрин в 8:30 и след това четях и пишех. В парламента е различно - там има непрестанно напрежение и е необходимо да си готов за бързи реакции. В парламента е непрестанна криза и постоянно отиграване на различни ситуации.

- Разкажете за съпругата си, имате дете на година. Как се справяте като родители?

- Със съпругата ми сме женени от 9 години. Дъщеря ни Лора е на 8 години, а синът ни Самуил е на година и три месеца. Оженихме се 6 месеца след като се запознахме. Беше любов от пръв поглед и мисля, че не съм сбъркал. Жена ми не е политически човек и ми помага да не се отлепвам много от земята. Това е много важно за един политик, защото отлепването става бързо и неусетно, а падането винаги е отвисоко. Сега сме ангажирани най-много със Самуил, защото проходи преди три месеца и се оформя с доста палав характер. За разлика от брат си, Лора винаги е била кротко дете и е много самостоятелна. Сега разбрах, че разликата между момичетата и момчетата е огромна и определено момичетата се гледат по-лесно. Опитвам се да помагам на жена ми във възпитаването на децата, но напоследък все по-трудно успявам. Голяма част от работата вкъщи пада върху нея.

- Как си почивате – книги, хобита, музика, каква кола карате?

- Чета почти всеки ден. Това не може да се нарече хоби, защото е свързано с работата ми – книгите са най-вече на политическа тематика. През ваканциите чета и художествена литература – най-вече класика. Любимият ми писател е Достоевски и обичам да го препрочитам. Винаги съм се старал да приемам работата си като хоби и да не се оставям да ме налегне скука, така че може да се каже, че сега хобито ми е да съм политик. Колкото до колата – мога да се похваля, че в момента карам шофьорски курсове. Жена ми няма книжка и след като се роди второто ни дете, необходимостта от автомобил стана неизбежна.