Христина Христова, съветник на вицепремиера Валери Симеонов и бивш социален министър: Царят беше незаменим лидер

V Христина Христова е политик от Национално движение „Симеон Втори“ (НДСВ), председател на партията от 2009 до 2013 г. В момента е съветник на вицепремиера Валери Симеонов по социалната политика.
V От 2001 г. работи в Министерството на труда и социалната политика. На 17 юли 2003 г. е избрана за министър на труда и социалната политика в правителството на Симеон Сакскобургготски. След изборите през 2005 г. е депутат в 40-ото Народно събрание от групата на НДСВ.
V Избрана е за наблюдател в Европейския парламент, а след 1 януари 2007 г. е временен евродепутат до провеждането на избори за български представители в Европейския парламент.
V Избрана е за председател на партията НДСВ на 28 ноември 2009 г. Оттегля се от лидерския пост заради изборната загуба на парламентарните избори през 2013 г.
V Омъжена е. Има дъщеря.
 

- Г-жо Христова, вие сте съветник на вицепремиера Валери Симеонов по социалната политика. Колко тежка е демографската картина в страната, катастрофична ли е тя действително?

- Демографската ситуация в България действително е неблагоприятна. Тенденцията е годишно да изчезват около 50 000 души. Три са процесите, които обуславят демографското развитие – раждаемост, смъртност и миграция. И трите за нас са неблагоприятни. Имаме отрицателен естествен прираст. Миналата година например се родиха 62 000 деца. Това е твърде малко, при положение че само преди 15 години сме имали 120 000 раждания. Ситуацията със смъртността е не по-малко неблагоприятна, включително детската смъртност. Тя все още е по-висока от средноевропейската. Проблем е и преждевременната смъртност, която засяга в по-голяма степен мъжете. Често те почиват, преди да са навършили 65 години, защото продължават да имат разбирането за себе си като за глави на семейства, а същевременно преходът ги сблъска със стреса от тежки проблеми като безработица и липса на икономическа стабилност. 2001 година например безработицата беше 20 процента. Миграцията също е неблагоприятен фактор. Много млади хора напускат страната.  

- Обратима ли е тази тенденция, как?

- Всички тези проблеми трябва да ги гледаме в очите. От тази демографска тенденция е засегнат целият ЕС, всички държави членки. Застаряването е много сериозен въпрос и управлението на страната трябва да се подготви за него. Дали е обратимо? Мисля, че до известна степен може да се омекоти този процес с административни мерки. Трябва да се създадат условия за развитие на икономиката и да има по-добри доходи. Трябват мерки и политики за закрила на семейството и насърчаване на раждаемостта.

- Чува ли ви вицепремиерът Симеонов?

- В известен смисъл работата на съветника е сравнително лесна. Той дава своето мнение като експерт, а политическите лица взимат своите решения. Мисля си, че по въпросите, по които съм давала мнение, то се е взимало предвид - и в областта на пенсиите, и в областта на хората с увреждания, и за безработицата.

- Доколко е реален проблемът на майките с увредени деца и откъде нататък има грозна спекулация?

- Проблемите на хората с увреждания са много сериозни, не само в България, а и във всички държави, чиято политика и практика относно качеството на живота познавам. Няма да е справедливо, ако се каже, че България не е направила политики и няма мерки за подкрепа на хората с увреждания. В момента се прилага втори закон за интеграция на хората с увреждания. Сега вече тече обществено обсъждане на трети, абсолютно нов, закон. Той е според желанията на хората. Това означава, че има чуваемост. Друг е въпросът, че в средите на самите хора с увреждания има големи противоречия и трудно обединяване на позиции, което много затруднява другата страна партньор.    

- Това ли скара синдикатите с омбудсмана Мая Манолова?

- Синдикатите, като представители на много хора на труда, също изразиха резерви по отношение на някои искания за политики, насочени към хората с увреждания. Разбира се, че политиките трябва да са адекватни, но никоя държава от ЕС не прилага безлимитна лична помощ например. Такава помощ трябва да се преценява през експерта, който се занимава с това. Все едно пациент с дадено заболяване да каже на лекаря какво му е необходимо. Процесът трябва да е професионално-партньорски.

- Не говорите дежурно и проформа за тези проблеми, това действително ви вълнува. Затова ли още от малка ви наричат Майка Тереза? От детството и семейната среда ли е кодиран този ви поведенчески модел?

- Две са нещата, заради които съм състрадателна и милостива. И на определена възраст човек може да си каже, че действително съм социално ангажирана. Или поне така смятат хората, с които контактувам. Майка Тереза може и да не съм. Първо, когато съм се родила, са очаквали да бъда момче. Било е наречено то да е свещеник. Така е, защото в рода на майка ми има много свещеници и много духовни хора. Но съм се родила момиче и явно е трябвало да се посветя на нещо, което прави духовното лице – да помага на хората, да ги подкрепя. Пък и името – Христина. Кръстена съм на баба си по бащина линия. Тя самата ми казваше: „Виж какво, чедо, не може да се носи божието име напразно. Значи, трябва да личи, че носиш божието име“. Никога няма да го забравя. Каза ми го на възраст, когато можех да разбирам такива послания.

- Какво беше детството ви в малкото селце Попица между Враца и Плевен?

- Да, това е до Бяла Слатина. Приятелчетата ми още тогава ме упрекваха, че много чета. Обожавах да чета малки книжки с приказки. Едно дете съм, а не можех да си представя, че може да си играя сама. Социалният контакт за мен беше много важен. Имаше съседно семейство с три деца. Мажеха ми филия с масло и мед, а аз я разменях за тяхна с циганска баница. Това беше цената, за да си играят с мен по-дълго време. Баба ми и дядо ми толкова работеха за ограмотяването ми, че когато тръгвах в първи клас, вече знаех да чета. И учителката ми написа няколко изречения с едри главни букви, които аз прочетох като приветствие към връстниците си за първия учебен ден.   

- Какво ви се случи в училище?

- Имах късмета да уча в едно изключително добре развито училище. Там, в Попица, беше един от трите изследователските центъра на БАН за експериментално образование, за полуинтернатно обучение, за постоянно изследване на физиологичните функции на учениците, свързани с процеса на преподаване и усвояване на материала. В училището, за мой късмет, имаше невероятно подготвен педагогически екип. Бяха ненадминати – и по литература, и по биология, и по химия, по математика. Така после аз с лекота издържах с отличен изпитите по български и математика и влязох в Образцовия техникум по фина механика и оптика в София. Това беше голяма грешка на майка ми, а и моя, че започнах в техническо училище. Но аз останах рано сирак. Бях на 13 години, когато баща ми загина в автомобилна катастрофа и притеснена дали ще има средства да ме издържа като студентка, майка ми ме прати да завърша техникума, за да имам професия. После обаче не можах да избягам от заложената ми хуманитаристика и записах философия. Направих и докторантура по социология на младежта.

- Не сте обаче от парашутистите в сферата си на реализация. Още преди да попаднете в Министерството на труда и социалната политика, имате собствен частен национален център за социална рехабилитация.

- Да, това беше юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза. Съдбата беше щедра към мен. Успях да събера много опит при контактите си със страни, вече членки на ЕС – Франция, Холандия. Особено много работехме с Белгия, която има перфектна социална система. Това много ми помогна в сферата на социалните услуги за хората с увреждания и за възрастните хора, за децата - също. Придобихме компетентност, каквато нямаше никъде в България.

- Кой ви покани в политиката?

- Тази покана дойде по естествен начин. Г-жа Лидия Шулева, която беше министър, ми се обади един ден и поиска да съм неин заместник в правителството на Симеон Сакскобургготски. Бяха ме забелязали като експерт. После, когато станаха промените в правителството и г-жа Шулева стана министър на икономиката, лично от премиера бях поканена за титуляр в социалното министерство.

- Как си комуникирахте със Симеон Втори?

- С г-н Сакскобургготски бяхме в изключително добри отношения. Винаги съм се радвала на неговата подкрепа. Априори има проблем между социалния и финансовия министър. Грижата за хората е от раждането до смъртта им, а ковчежникът в държавата е длъжен да съхранява бюджета, да намалява разходите. Имаше няколко случая, единият от които беше за увеличаване на минималната работна заплата, в които премиерът категорично ме подкрепи. Много съм му благодарна. Мисля, че подкрепата му беше обективно обоснована.

- Мислите ли, че сега Симеон е жертва и върху него се оказва политически натиск за второ изгнание със съдебните процеси около спорните имоти на фамилията Сакскобургготски?

- Правова държава сме и не бих искала да коментирам решението на съда. Съдебната система е независима. Следя процеса с болка и много ми се ще да има развитие на този процес, като отново се погледнат и историческите факти. Ще ми се царят да има спокойните си старини като български гражданин в България. Като човек, допринесъл много за развитието на страната, за влизането ни в НАТО и ЕС, за повишаването на културата в политиката. Ще ми се да мисля, че няма политическо вмешателство. Слава богу, има процедурна възможност за преразглеждане на решението за двореца във Врана.

- Бяхте депутат в 40-ото Народно събрание и твърдите, че една изборна комисия може да бъде купена за 2000 лева, как е възможно това точно в правовата държава?

- Възможно е, особено на местно ниво, където има повече не толкова неподкупни роднински обвързаности. Водихме такива процеси.

- Бяхте реално от първите български евродепутати. Хората масово си представят, че това са висши чиновници в Брюксел със заплати от по 20 000 евро, които не правят особено за страните си. Какво може да се случи действително от столицата на Европа за живота в България?

- Ние, първо, бяхме евронаблюдатели. С румънците бяхме депутати в националните си парламенти. Тогава не получавахме европейски заплати. Иначе мисля, че един евродепутат може много да направи за страната си, стига да иска да работи. В Европарламента има много добри условия за реализиране на идеи. Ние, за съжаление, бяхме твърде за кратко. Работехме и за личните данни, и по други директиви.

- От 2003 до 2013 г. сте председател на НДСВ. Какво се случи в партията ви, че колосалната енергия от завръщането на царя беше загубена?

- Това беше най-тежкият период в живота ми. Очевидно, че не съм конструирана като партиен строител. Това е трудна работа. Тя също иска отдаване. Иска комуникация с хората, иска денонощно да се пътува, защото една партия - това са нейните структури по места, в общините. Иска се много емоционално и морално изразходване. Правехме всичко възможно с екипа ми, но НДСВ очевидно изигра своята историческа роля.  Отсъствието на царя като лидер също оказа своето значение. Очевидно той беше незаменим лидер.

- Какво е вашето семейство, с какво се занимава дъщеря ви Силвия, която е юрист? 

- От няколко години вече не съм разведена. Омъжих се отново за човека, с когото живяхме заедно 30 години. Той е експерт, ангажиран също със социални въпроси. Така има за какво да си говорим. Дъщеря ми Силвия е омъжена в Атина. Беше дипломат в Солун, после в Атина и там намери едно гръцко момче, за което се омъжи. Сега имам внуче на година и половина. Васили се казва. От тази година той започва да учи в колеж, в който възрастта за прием е три години и половина. Затова родителите му много се вълнуват как ще се справи.

- Битовата престъпност не ви подмина, запалиха и ограбиха апартамента ви в столичния квартал „Разсадника“. Наркомански набег ли беше това?

- Беше в първите ми дни като министър. Беше свързано с приятели на дъщеря ми. Задлъжняло на групировки момче. Бяха взели ключа от чантата ѝ. Изглежда имаше употреба на алкохол и наркотици. Ние отсъствахме. Бяхме в Родопите за събота и неделя. Жилището беше плячкосано. Нямаше охранителни системи. Взети бяха пари и бижута от двете ми баби, които имаха повече сантиментална стойност. Понесох го много тежко, защото сякаш бяха ровили в душата ми. Построих си жилище на друго място и повече не съм се връщала там. Нямам сили да вляза там.

- Как се разтоварвате от това напрежение, как си почивате?

- Обичам да се разхождам. Обичам да ходя в планината. Дисциплинирана съм. От години сутрин правя по 10-15 минути упражнения за малко повече бодрост. Гледам телевизия. Дочитам „Калуня-каля“ на Георги Божинов. Разтърсващ роман. Връщам се и към руските класици.

- Кулинарствате ли още – легенди се носят за вашите туршии, мусака и пълнени чушки, както и за ореховите ви торти?

- Не бих казала, че съм майстор, по-скоро се старая. Ядосвам се, когато не съм достатъчно домакиня вкъщи. Винаги чета готварските книги или рецепти, които съм си написала. Обичам сладкиши да правя – бисквитена торта с ром, орехи и кокосово брашно. Правя и подобни малки сладки с масло и кокосови стърготини.

- Имате ли домашни любимци?

- Имах котка – Пуфи. Беше бежова персийка. Много красива, много умна. Много я обичахме. Живя 17 години и половина, което е невероятна възраст за тези екземпляри. Отиде си обаче и оттогава съм в дилема дали да си взема друга котка, защото много се страхувам да не загубя и нея. Още не съм решила, но може би ще се престраша.