Калоян Паргов, председател на БСП - София: Исках да стана футболист като Стоичков  

V Общинският съветник Калоян Паргов оглавява най-голямата организация на БСП - тази в столицата. Той поема структурата, която осигурява една трета от кадрите на партията изобщо, на 36 години.
 
V Роден е на 13 юли 1977 г. в Пловдив. Завършил е международни отношения в УНСС.
 
V Не е женен.
 
 
 
- Г-н Паргов, вие сте от младата генерация политици в БСП, а същевременно сте лидер на най-голямата партийна организация - софийската. Това има ли отношение с факта, че сте роден в Пловдив, помните ли това време, или по-ясните ви и ярки спомени са от Толева махала?

- Роден съм в самия център на Пловдив, съвсем близо до местната централа на БСП. Там са преминали първите ми пет години. Помня съвсем ясно къщата с двора, градината с розите, нара, смокинята. Заради военната служба на покойния ми вече баща се преместихме в София. Настаниха ни във ведомствен блок в неугледната тогава "Надежда". И мога да кажа, че съм по-скоро софиянец от кален, краен квартал. Трамваят спираше на километър от блока ни. А в Толева махала попаднах, когато се наложи да правя избори там.

- На какво играехте, имахте ли обелените си колене и пукната глава?

- Непрекъснато, по цял ден, бяхме навън. Играехме на фунийки, на стражари и апаши, на народна топка, на ръбче, на криеница. Играех много футбол. Чупех ръце, белех колена. Получих и тежка травма, заради която ми направиха няколко операции. Футболът ми беше страст. Като малък много исках да стана футболист като Стоичков.

- Всъщност будното и възрожденското у вас е заложено може би още от времето на прадядо ви Наум Темчев, който е учител в Солунската гимназия. Онова е време на прелом, носите ли го?

 - Това е повод за патриотична гордост от времето, когато идеалът за обединение на Мизия, Тракия и Македония е бил все още жив. Прадядо ми Наум е роден в Загоричене, Костурско. Оттам е и Димитър Благоев, който е основоположник на лявото в България. Дядо ми е роден в Битоля, град в днешна Македония, свързан с най-романтичната ни история. До 1945 г. дядо ми и баба ми са живели в Ксанти и Кавала. Занимавали са се с тютюн. След Втората световна война е трябвало да изоставят имотите си и да се приберат в България. Можело е и да останат, но условието е било да се погърчат. Тогава дядо ми много ясно е казал: "Аз съм българин от Македония и никога няма да предам рода си, никога няма да предам България". И са се установили във фамилната къща в Пловдив.

- Баща ви Драгомир Паргов е професор по информационни технологии в Университета по библиотекознание. Академичната среда, в която сте расли, повече респектираше или даваше свобода на духа и на поривите ви? Тя ли ви формира, как?

- Преди да стане академичен човек, баща ми беше военен - полковник до 1999 г. Работеше в научноизследователските звена на армията. Те бяха много добре развити и внедряваха и развиваха доста иновации. Той се занимаваше с киберсигурност и криптиране на информацията. Участвал е в разработването на системите за защитата на БНБ, Булбанк и Министерския съвет. По-късно се хабилитира, стана професор в Библиотекарския университет. Там се откри направление, свързано със сигурността. Става ми много приятно, когато виждам негови студенти и докторанти, реализирани на различни позиции в сферата на информационната сигурност. Баща ми беше от хората, които галят само насън. До един момент ми беше доста криво заради военната дисциплина. После обаче разбрах, че това ми дава предимство. Никога не чакам похвала за това, което върша. Той ме научи да бъда доволен, когато сам съм се справил с трудностите и предизвикателствата. Може би търпя критика като ръководител, защото нямам навика често да хваля хората, с които работя. Но се старая да се коригирам, защото всеки има нужда от добра дума и похвала за добре свършена работа.

- Имате ли спомени от ученически лудории, лагери, бригади?

- Детството ми, та чак до студентските години, бе доста бурно. Бях отличник, но с дисциплина за двойка. Наистина бях доста експанзивен, импулсивен, палав. Постоянно измислях какви ли не според мен забавни неща, които учителите окачествяваха като лошо и неприемливо за обществото поведение. С течение на времето обаче човек пораства и започва да осъзнава, че всички тези пакости и лудории не му отиват. Няма да забравя как веднъж за по-бързо влязохме в училище, вместо през входа, през прозореца. Тогава много ни се караха, защото го бяхме счупили. Детски акъл. След 25 години си спомням с насмешка за това.

- Как ви се отрази казармата, наборната служба?

- Казармата ми даде много. Даде ми основата за бъдещето. През 1996 г. служех в подготвителен център във Враца. След това бях разпределен в обслужващите батальони на ГЩ и МО, тъй като знаех чужди езици, а владеех и компютър. Тогава отбраната започна да се преориентира, обърна се на Запад. Машинописките с руски език трябваше да бъдат заменени от хора с компютърна грамотност и със западни езици. Това ми даде възможност да служа в канцеларията на Генералния щаб. Смених двама началници на ГЩ - генералите Тотомиров и Михов, както и няколко министри на отбраната от времето на Виденов и на Костов. Там научих много, защото работех и в протокола. Имах контакти с представители на чужди въоръжени сили, с които съвместно провеждахме учения по програмата „Партньорство за мир“.

- Защо избрахте международните отношения в УНСС?

- Това е много дълга и интересна история. Имах дядо - Асен Авджийски, ятак на Жельо Демиревски. Той много ни разказваше за войната, за Сталин, за Чърчил, за Рузвелт, за следвоенните отношения, за силата на дипломацията. Тогава с братовчед ми Веселин решихме, че ще станем дипломати. Той сега има аптекарски бизнес, но аз съм доста упорит и щом си поставя цел, я преследвам докрай. Баща ми беше много разочарован, че няма да продължа неговия занаят, а ще уча международни отношения. С въздишка ми каза: "Как може, синко, да ти се занимава с политика в България?".

- Как решихте да се занимавате с политика?

- Важна роля изиграха моите учители по история, за което съм им много благодарен. До 7. клас ми преподаваше Мирон Берберов. Беше голям патриот, въпреки че неговите възгледи бяха десни. Пожела да се занимава индивидуално с мен - да беседваме, да ми дава литература, да говорим за величието на възрожденците, за силата на пълководците, връщаше ме в античната история. В Английската гимназия пък ми преподаваше Александър Кертин. Той имаше нестандартен подход - занимаваше ни не само със сухите факти, а с анализи, с философски трактати. Бил съм на 16 години, а в САЩ се провеждаха избори за президент. Един от кандидатите беше Бил Клинтън. Кертин ни попита: "Как мислите, дали Клинтън е попаднал случайно в тази надпревара, както се случва с нашите политици и депутати? Нали се сещате, че кандидатирането му не е случайно, че той цял живот се е готвил да стане президент? Той не е обикновен правист или юрист. Да се занимаваш с политика, е много отговорно нещо, защото от твоите решения ще зависят съдбите на милиони. Затова, ако искате да се занимавате с политика, трябва да започнете още отсега". И попита кой иска да се занимава с политика. Само аз вдигнах ръка. Остави ме след часовете и така започна да работи с мен. И до ден днешен съм му благодарен.

- Пиар образ - мит или реалност е, че сте тръгнали от обикновен активист на БСП, който лепи плакати, че не сте използвали нечий асансьор в катеренето по партийната йерархия?

- Гордея се, че съм вървял стъпка по стъпка. 1999 година съседка ме покани да съм наблюдател от БСП на местните избори в Толева махала. След 2001 г. се запознах с Кристиан Вигенин, който стана международен секретар на мястото на Сергей Станишев, когато той оглави партията. Оформихме се група международници, завършили УНСС, която през 2005 г. работи по програмата на БСП за парламентарните избори. Имах кариерата си като директор на фондация по програмата за социална адаптация на армията, но след настоятелни разговори от партийната организация във „Връбница“ ме убедиха, че трябва да се включа по-активно в политиката, а не само като експерт. Трудно взех решение, защото това вече е друг статут – както с плюсове, така и с минуси.

- Оглавявате Софийската партийна организация след Анна Янева, която заема зам.-министърски пост. Това случайност ли беше, или закономерност? Изигра ли ролята на трамплин фактът, че тя освободи партийния пост?

- Предложиха ми и приех да стана зам.-председател на район "Връбница", където живея и членувам. Това ми даде право да бъда член на Градския съвет на БСП от 2005-а. Следващата година беше тежката кампания за втория мандат на Георги Първанов. 2007-а пък бяха местните изборите, на които бях девети от 61 в листата за общински съветници. Така за първи път бях избран за общински съветник. 2009-а бях номиниран и за евродепутат. Знаех, че нямам шансове, но пък беше чест и трупах опит, бидейки на една трибуна със Станишев, с Калфин, с Йотова, с Вигенин. Усъвършенствах обаче и ораторските, и организационните си способности. 2012 г. вече бях избран за председател във "Връбница". Същата година Овчаров се оттегли от позицията на градски председател. Новият - Анна Янева, ме покани да бъда зам.-председател по организационните въпроси, което е огромна отговорност и най-тежкият ресор. А след година и половина, когато Янева стана зам.-министър и трябваше да освободи поста, бях един от кандидатите за градски председател и спечелих след оспорвана надпревара.

- Когато между „Позитано“ 20 и „Леге“ 10, където е вашата централа, прехвърчат искри, това противопоставяне на личностна основа с лидерката Корнелия Нинова ли е, или въпросите са принципни?

- Не бих го нарекъл прехвърчане на искри, още по-малко на личностна основа. По-скоро е дискусия, която се води по отношение посоката и пътя, по който върви БСП, ефективността и резултатите. Това е нормален за нашата партия вътрешен дебат.

- На вас, като лидер на най-голямата партийна структура, се залага много за печеленето на избори. Предстоят европейски и местни. Ще се справите ли, или ще имаме пореден сюжет тип „Михаил Мирчев“ с гарнитура „Кадиев“?

- Мисля, че научихме урока си от предишните местни избори и ще направим всичко необходимо да не повтаряме грешките. Важното е левият вот да не се разсейва между няколко кандидати. Готвим се за избори, не само европейски и местни, а може би и предсрочни парламентарни. Вероятността това да се случи още тази есен според мен е 50 на 50, защото хората не виждат перспектива. Може да има и избори в "Младост" заради случая с Иванчева.

- Очевидно имате самочувствие на лидер дори след един Румен Овчаров преди вас на поста. Каква перспектива виждате за лявото? БСП с АБВ и Дончева и как? Или всеки на своята нива?

- По отношение на самочувствието човек трябва да намери себе си. Сляпото копиране на модели те прави бледа сянка. Въпросът за коалиционните партньори винаги е бил ключов за БСП и ни съпътства през последните 28 години. Разслояването на лявото не доведе до разширяване на електоралната подкрепа, а точно обратното. Този, който съумее да обединява и събира, ще успее. Диалогът ни с АБВ в Столичния общински съвет е много добър и ние неизменно гласуваме като обща опозиционна група.

- Още нямате свое семейство, предстои ли такъв избор?

- Семейството на активен политик като мен винаги страда. Имам приятелка. Предстои ми важен етап от живота – създаването и отглеждането на деца. Но всяко нещо с времето си. Имам обаче племенница Йоана, която е кръстена на мен. Тя е дъщерята на моя брат и изпълва с жизненост и енергия цялата фамилия.

- Как си почивате – хобита, спорт?

- Бях активен спортист - футбол, лека атлетика, плуване, гребане, тенис на маса, спортни танци. И сега продължавам да спортувам - два пъти седмично посещавам фитнес, карам колело и плувам. Всяка вечер ходя пеш по няколко километра. Това, освен физическо и психическо разтоварване, ми помага и в работата като общински съветник, защото виждам хората и настроенията им, а и конкретни проблеми - изкривени или потънали плочки, нова дупка на асфалта. Продължавам да живея в "Надежда". Не се отделям от земята. Когато един политик се отдели от земята, той е приключил.