Ген. Константин Попов, депутат от ГЕРБ: За пръв път пилотирах самолет на  17

Генерал Константин Веселинов Попов е депутат в 44-тото Народно събрание. Той е български офицер, началник на отбраната от 9 февруари 2016 г. Във военната си кариера е преминал от най-ниската пилотска длъжност до най-високата – от младши пилот в изтребителна ескадрила до командир на Военновъздушните сили и заместник-началник и началник на отбраната. Пилотирал е самолети Л-29, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-21, МиГ-29. За отлична служба и високи професионални резултати е награждаван с едни от най-високите отличия в Министерството на отбраната. Той е сред първите висши български офицери, работили в щабове на НАТО. В периода 2005-2006 г. е началник на щаба на Центъра на НАТО за съвместната подготовка на силите към Съюзното командване по трансформацията в Бидгошч, Полша. В периода 2006-2008 г. е заместник-началник на щаба на военновъздушния компонент „Юг“ на НATO в Измир, Турция.
Женен е, с три деца.
 
 

- Г-н генерал, израснали сте на пъпа на София – на „Витошка“, трафикът от прелитащите самолети ли ви провокира за интереса към авиацията?

- Надали е това. Имах прекрасно детство. Лудувахме по малките улички с приятели. Едва ли тогава съм се замислял за авиация. По-скоро влияние може би ми оказаха моите родители, моето семейство, голяма част от което е свързано с авиацията. 

- Какво беше семейството на родителите ви, с какво се занимаваха те, как и в какво ви възпитаваха?

- Цялото ми семейство е свързано по някакъв начин с армията – чичо ми, свако ми, баща ми Веселин са офицери от Българската армия. Потомствеността е очевидна. Аз обаче по някакъв странен начин реших, че ще ставам летец. Мисля, че още бях ученик в шести клас – писахме съчинение на тема „Какъв искам да стана“. И досега нямам точното обяснение защо съм избрал тази професия. Може би детска мечта и романтика, а може би някой ми е повлиял несъзнателно. Майка ми Роза, която също беше служител от армията и МВР, искаше да ставам моряк. Семейството ми са много отговорни, възпитани хора – честни и почтени, работливи. Още като малък ми правеше впечатление, че много четяха. На нощните им шкафчета и в хола винаги имаше книги. Обичаха и да се забавляват, разбира се. Запомнил съм, че като се събираха с приятели вкъщи, пееха песни. Дължа им много.

- Каква е проекцията на корените ви – как се събира на едно място кръвта на дядовците ви от Серес и Цариград?

- Дядо ми по майчина линия е роден в Цариград. 1915 г. се местят във Варна. Това е много интересно време, свързано със съдбата на целия ни народ – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Били са част от милиони хора, които са мигрирали и са участвали в сражения. Това дава отражение и върху възпитанието, и върху родовата памет. То се е пренесло и през поколенията. Затова може би голяма част от тях са станали офицери, служили са в армията. Може би това по някакъв далечен начин и мен ме е накарало да стана офицер. Двата рода се срещат в София. Семейството на баща ми са от Серес. Били са бежанци. Дядо ми Костадин, на когото съм кръстен, дори е служил в турската армия седем години. Като стават войните, той хвърля пушката и бяга на българска страна.    

- Бяхте ли палав, на какво играехте, имахте ли пукнатата си глава, наказваха ли ви?

- Ако не палав, спокойно може да се каже, че бях буен. Имам пукната глава, разбира се. Играехме на фунийки, на стражари и апаши, на топчета. Прескачахме огради. Прекрасно детство с много приятели.

- Какво сте запазили като спомен от 127-о училище „Денкоглу“ и елитната 22-ра гимназия до НДК, не е ли странно, че от вашия випуск само вие избирате да продължете висшето си образование във военно училище, не се ли стори това някак плебейско на претенциозните ви съученици?

- 127-о училище „Денкоглу“ беше само на две пресечки от къщи. То е едно от най-старите училища в София. С голяма част от тези съученици продължихме и в 22-ра гимназия. Тогава тази гимназия ми се струваше безкрайно далеч, защото трябваше да пътувам три спирки с трамвая. Но защото идвах от „буйното“ 127-о училище, съучениците в гимназията ми изглеждаха много по-мъдри и пораснали от мен. Аз все още си живеех в облаците. 22-ра наистина беше елитна гимназия – страхотен преподавателски състав и много строга дисциплина. Имахме униформи тогава. Още в първия учебен ден бях изрязал копчетата на ръкавите си, за да не тракат по чина. И след тържественото откриване в двора не ме допуснаха да вляза заради униформата. Върнаха ме да си зашия копчетата. Така започнах обучението си с три неизвинени отсъствия.  Съучениците ми наистина бяха много улегнали и целенасочени момичета и момчета. Някои от тях станаха доктори, юристи. Аз им изглеждах странно, но пък те много ми се радваха, когато им разказвах историите си от аероклуба.  

- ОСО – първият ви полет е през лятото на 1978-а в аероклуба на Монтана. Нямате още 17 години, но инструкторът ви ви пуска сам на „ЗЛИН 42 МУ“. Риск ли беше това, или увереност във възможностите ви?

- Да, мечтата от шести клас. Вървях си по това, което ми е начертано. Не съм се отклонявал никога, не съм се замислял какъв да стана. Знаех си. И нещата се случваха. Да, тогава имаше такова изискване – да имаш 17 години, за да можеш да летиш самостоятелно. За мен беше нещо съвсем естествено, разбира се, и аз да полетя. Сега си давам сметка за отговорността на инструктора, който беше поел този риск. Защото ако беше станало нещо… Е, той сигурно е бил уверен в мен. Надали би пуснал някое младо момче ей така, просто да си прави удоволствието във въздуха. Тук обаче има друг важен момент. Тръгна ми оттогава все да съм най-младият – после станах най-младият командир на звено, най-младият командир на ескадрила, най-младият командир на база, най-младият командир на ВВС.

- Това повече тежи или повече амбицира?

- Смятам, че нито едното, нито другото. Защото поемаш собствената си отговорност. Важното е, че трябва да се докажеш пред останалите. А и да кажеш: „Да, да, аз съм като вас, независимо че съм по-млад, и аз мога“.  И сега си давам сметка, че младостта в никакъв случай не е порок. Напротив.   
 
- ВНВУ „Георги Бенковски“ казарма или школа за висш пилотаж и командни умения беше? Имахте ли непоряди, или бяхте категоричен отличник?

- Имах непоряди, не бях категоричен отличник, но съвсем и не бях лош курсант. Имах много добри оценки. Целта ми не беше да стана командир. За мен целта беше да стана летец, да стана офицер. За мен нямаше по-висока цел от това да сложиш шлема на главата си и да се качиш в самолета. Това беше върховно. По-късно разбрах, че човек може да има и други цели. Като най-важната е да се изгради като стойностен човек. Трябва да си призная, тогава не мислех така.  

- Как се става началник на отбраната?

- Стъпка по стъпка. Минал съм от младши пилот, без да пропускам нито една длъжност, до началник на отбраната. Това означава, че ти всеки ден си на педал. Всеки ден трябва да се доказваш и бориш, да работиш с хора, да отговаряш за тях. Отговарял съм за стотици хиляди полети, за хиляди хора. И най-важното – трябва да имаш усещане за работа в колектив. Не трябва да се взимаш насериозно, трябва да знаеш, че хората са преди теб. Тогава нещата се случват.

- Това означава ли, че не сте имали протекции, че не сте парашутист в системата?

- Какви протекции да имам? Във въздуха няма кой да кара самолета вместо теб. Ти си този, който си носи отговорността и риска. А е ясно, че в авиацията командир става само този, който се е доказал във въздуха. При нас това е правило.

- С ляв или с десен крак се тръгва в строя, а в политиката? Кой ви покани да се присъедините към ГЕРБ, защо избрахте точно тази политическа сила?

- Разбира се, че по устав в строя се тръгва с левия крак. Имам такава история, която показва, че невинаги съм бил достатъчно концентриран. Трябваше да командвам парада на 6 май като командир на ВВС. И когато тръгнахме, не чувах много добре музиката заради прелитащите самолети. И обърках крачката. Може да тръгнеш правилно, може да тръгнеш и грешно. Важното е да следваш посоката, в която вярваш. Дай боже, тя да е вярна. В политиката ме покани премиерът Борисов. С г-н Борисов съм работил и като командир на ВВС, и като началник на отбраната. Той е човек, кипящ от енергия. И човек, който иска и постига целите си. Това се вижда и в ГЕРБ – една непрекъсната динамика и целенасоченост. Това подхожда на моя характер.

- Не са тайна напреженията между вас и президента Румен Радев. Това принципно професионално противопоставяне ли е, или политическо противостоене?

- Няма да коментирам президента. Но винаги съм оценявал хората, които имат собствено мнение. Когато се слуша само твоето мнение, а други няма – грешката очевидно е у теб. Винаги съм се стремял да слушам колегите, своите заместници и хората, с които работя. В армията е лесно, защото носиш отговорността като командир. В демократичното общество това, пренесено от армията, може и да е дефект. Всеки обаче трябва да знае за какво точно отговаря. Никога не съм обичал да се крия зад общата отговорност. А това е положителното качество на армията – командирът носи цялата отговорност.

- Имате над 1200 часа във въздуха. Можете ли простичко, като за неразбиращи от бойни самолети хора, да кажете кой е по-добрият за България вариант – рециклиран Ф-16 или нов „Грипен“?

- Има си места, където се водят дискусиите. Нормално е, и аз винаги съм бил за това разговорите да бъдат максимално отворени. Включително и в тях да участват неспециалисти. Става дума за парите на хората, и то в дългосрочен план. За националната сигурност. Никога досега не съм коментирал кой самолет е по-добър. И сега няма да го направя. Съветвам и всички, които работят в държавната администрация, да не го правят, защото би могло да се възприеме като оказване на влияние и натиск, като оформяне на обществено мнение. Това не е правилно. И ако някой е казал, че единият самолет е по-хубав, как ще се качиш на по-лошия самолет, ако е взето друго решение? Това напрежение трябва да се преодолее. Трябва да има самодисциплина, морал и да се гледа по-напред в бъдещето.

- Познавате пилотите в Граф Игнатиево, бяха ли те психически затормозени, че да се откажат от тренировъчни полети?

- Стоя зад тяхното решение. Бил съм командир на базата 6 години. Стоял съм денонощно на старта, никога не съм допускал някой човек, който не е  убеден и не е сигурен в себе си, да се качи на самолета. Щом са се чувствали по този начин, така е трябвало да направят.

- Дали някой не се заиграва с техните емоции?

- Искрено се надявам, както казва премиерът, някой да не ги „ръчка“. Действително стои въпросът как да им се осигури достатъчно летателна подготовка.   

- Що за съдбоносна беше тази сватба на ваш колега, която през 1989 г. ви събира със съпругата ви Лили? Лесно ли прие тя съдбата си на офицерска съпруга, с какво се занимава?

- Тя е икономист. Очевидно е, че съм късметлия. На мен все така ми се случват нещата – без да ги планирам. Да, мой колега се ожени за едно момиче и Лили беше от нейната група. Даже тръгнаха шеги, че нашият випуск е женен за техния поток. За мен Лили е голям късмет. Тя и досега е до мен. Може би тогава не е знаела какво я очаква. По-късно сигурно го разбра, стоейки дълги години по гарадоци и приемайки всичките тегоби на моя сприхав характер. Наистина това е жената, която стои до мен, която и уважавам, и обичам. Не знам какво по-мило да кажа. Тя е носителят на доброто настроение, на положителната енергия в семейството.

- Какви деца са дъщеря ви Роза и близнаците Калоян и Веселин, къде учат, какво ги влече?

- Децата са супер. Аз като че ли бях доста по-буен от тях. Те са доста по-улегнали, по-мъдри са. Дъщеря ми завършва архитектура тук. Момчетата записаха информатика в Софийския университет. Най-големият ми успех е, че семейството ми е в България и сме заедно. Имаха възможност да заминат, но смятам, че сме силни там, където са ни корените. Имал съм шанса – били сме цялото семейство и в САЩ, и в Полша, и в Турция. Оценил съм, че българинът си тежи на мястото и че няма нищо срамно да обичаш и семейството, и родината си. Това ни прави различни, по-силни и по-добри.  

- Кога беше последният ви полет – може би със зам.-председателя на вашата парламентарна група – Красимир Велчев, който също е страстен авиатор?

- Да, той е страстен авиатор, на когото завиждам. Той има едно малко самолетче. Оказа ми честа да летим и да се забавляваме заедно във въздуха, да се шляем в небето без задача. Беше нещо прекрасно.  

- Приятели ли сте с колегите си от парламента, къде се чувствате по-уверен – на полосата и във въздуха или на банката в Народното събрание?

- Увереността идва с успеха. Естествено, че във въздуха, след толкова години, прекарани в авиацията. Но човек не трябва да е прекалено самоуверен и безкритичен към това, което прави. Идването ми в парламента е предизвикателство – очевидно неподготвен за политически живот. Но пък тук имах шанса да се видя с хора от най-различни професии. Затова и смятам, че българският офицер, българският генерал има място в парламента.
  
- Как си почивате, какви са хобитата ви, домашните любимци, какви книги четете?

- Чета единствено и само исторически книги. Така съм се зарекъл, откакто станах на 23 години. Голяма грешка е, че не съм чел други книги. Но пък историята е любимата ми тема. Преди време имах немска овчарка. Кучето почина и това беше тежка травма за цялото семейство. Оттогава реших, че това е прекалено сериозен ангажимент. Приемаш това същество като член от семейството.

- Как се справяте с порока цигари?

- О, като Марк Твен съм. Правил съм безброй опити да ги отказвам. Винаги сполучливи. Отказвал съм ги за 9 години, за 4 години. Очевидно трябва отново да направя такъв опит.