Господи, защо изоставяш възрастните хора

„Седеше на тротоара. Сложила 4 огромни розови домата пред себе си на овехтяла сгъната престилка. Мълчалива, скръстила възлести, напукани пръсти на скута си, свела глава, сякаш се срамуваше. Минах край нея и погледа ми привлякоха доматите - нали отивах до пазара. Върнах се няколко крачки: „Колко струват?" – попитах. „Едно левче" - каза жената. Погледнах я в очите - толкова мъка имаше събрана в тях. Разбира се, дадох ѝ повече пари, стиснах ѝ успокоително ръцете, за да разбере съчувствието ми. Всеки ден след това я търсих и това бяха най-вкусните домати, които бях опитвала - истински."

Това ми разказа дъщеря ми, когато дойде да ме види. Замислих се. Колко ли майки имат същата участ? Погребали другия до себе си, останали да живеят, не, по-скоро да съществуват сами до края на живота си. Те вегетират край децата си, понякога отделени на огромни разстояния от тях. Но понякога за нас - майките, никога няма време. За нас бързащите ни деца се сещат все по-рядко. Може би защото вече и те са майки, а децата им са малки и се нуждаят от същите грижи, от които вече се нуждаем и ние. Колелото се върти... Понякога - изоставени, понякога - забравени, понякога - почитани, ние не се нуждаем от много. Стига ни: „Добро утро, мамо, как си днес?", или „Какво те боли, от какво се нуждаеш?". Дните отминават, а ние седим пред единствения говорещ в стаята – телевизора, и се питаме: „Сбърках ли някъде, Господи? Защо ни изоставяш самотни и непотърсени?".
 
Гергана Димитрова, Габрово