Андрей Пантев: Да учим „Джелем, джелем”, а не Чинтулов? Безумие  

V Андрей Пантев е историк, член-академик на Световната академия „Платон“.
V Роден е на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. Следва „История“ в Софийския държавен университет, където се дипломира през 1961 г.
V През 1967 г. защитава първата си дисертация, а през 1984 г. става доктор на науките.
V Депутат е в 39-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България.
 
ИНТЕРВЮ НА СИМО РУСЕВ
 
 
- Професор Пантев, вие сте от мъдрите хора на България и безспорен авторитет с поглед върху историческите процеси. Безумието да се посяга на автори като Паисий, Чинтулов, Смирненски и Вапцаров, на което сме свидетели в новите планове на образователното министерство, знак за какво е?
 
- Това е симулативна европеизация на нашата учебна програма – не само по история, но по литература и география. Така под грима на модернизация и европеизация тя фактически иска да омаловажи, да смачка, да корозира онова историческо наследство, което имаме, и което, без да е толкова уникално, колкото често пъти изтъкваме, е част от европейската цивилизация и културно-историческото наследство.
 
- Културен разпад и политически слугинаж ли е тази тенденция, кому е нужна такава образователна система?
 
- Не е слугинаж, доколкото имам поглед. Трябва да си вътре, за да имаш поглед. Но има една пиеса, поставена от Хачо Бояджиев, „Криворазбраната цивилизация”. В стремежа си да покажем колко сме част от Европа ние обезличаваме не само собственото си значение, но обезличаваме и самата Европа. Защото аз разбирам да има много повече уроци по история на Европа в нашите учебници, но да има малко и в европейските учебници за българската история. Примерно в Испания, Норвегия или Финландия да се учи нещо по българска история. Иначе излиза така, че за да бъдем европейци, трябва да приличаме на тях, без да приличаме на себе си.
 
- С какво „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо и „Моето семейство и другите животни” на Джералд Даръл са по-важни за младия българин. Не е ли прекалено извратена тази идея за либерално просветителство?
 
- Има общочовешки стойности, не са само евроатлантическите. Цялата опасност и коварство на тази идея е, че тя се представя като модернизация, а фактически е профанизация на нашето европейско съучастничество като общност. На мен ми е много интересно тези наши европейци дали мога аз да ги поизпитам малко по европейска история, цивилизация и политика. Защото те са отишли там за няколко месеца, получили са един укор, че прекалено много сме националисти – аз не одобрявам национализма, аз правя разлика между национализъм и патриотизъм, но другата крайност е дори повече опасна, отколкото нашето често пъти самоизтъкване колко сме велики, единствени и неповторими, колко сме солта на земята и центърът на вселената. Но другата крайност според мене е по-губителна, защото тя се отнася за възпитанието, самочувствието и идентитета на няколко поколения, не за един или друг малък случай.
 
- Изучаването на циганския химн „Джелем, джелем” не е ли подготовка за времето, когато автохтонното население в пределите на България ще са циганите? Има ли такава заплаха и опасност?
 
- Не, заплаха няма, защото песента е хубава и я пеят даже българи. Но да изключиш българска песен заради „Джелем, джелем” - това вече буди подозрения, съмнения и дори тревога. Няма нищо лошо, малко ли българи пеят цигански песни? Цялата работа е, че ако се пее „Джелем, джелем” за сметка на нашите страдалчески, любовни или патриотични песни, това вече буди съмнение. Защото циганите са част от българския народ и не можем да ги изключим. Но когато има такава своеобразна непропорционална дискриминация, тогава човек се замисля етническа държава ли сме, национална държава ли сме, хомогенна държава ли сме.
 
- А защо не чуваме гласа на интелектуалците по темата, защо те мълчат? Защо в БАН се случва премиерата на „Стратегическата дълбочина” от Давутоглу?
 
- Не е моя работа да кажа защо мълчат интелектуалците, но нека да напомня, че интелектуалците мълчаха в повечето случаи при много събития и преди 1989 г., а днес се правят на антикомунисти, на борци, на дисиденти, на демократи. Но нито по време на унгарските събития през 1956 г., нито по събитията в Чехия, нито в Полша се вдигна достатъчно мощен протест, с някои редки и забележителни изключения, разбира се. Така че нашата интелигенция е не по-малко адаптивна към конюнктурата, отколкото другите слоеве на нашето общество.
 
- Три мандата вие бяхте народен представител от БСП. Какво се случва в лявото, защо дори между БСП и АБВ няма например единодействие по кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН или за обща кандидатпрезидентска номинация?
 
- Аз не мога да говоря от името на БСП. Не само защото не съм член на тази партия. Това не е важно. Не мога да съм като тези интелектуалци, които се съобразяват с това чии хора са в зависимост от съвременната динамика на властта. Аз смятам, че не всеки е длъжен да подкрепи Ирина Бокова само защото е кандидатура на БСП или на България, или на когото и да е. В крайна сметка не ние ще решим кой ще стане генерален секретар на ООН. Иначе тази кандидатура сигурно е много силна, но мен не ме вълнува.
 
- Защо не се случва срещата на Миков с лидера на АБВ и коя ръка – лявата или дясната, подава Първанов?
 
- Откъде да знам какво се случва в лявото, като не съм бил на един пленум, на едно съвещание. Това не значи, че се отказвам от това, че съм изкарал три мандата като народен представител с подкрепата на БСП. Тази партия беше основната сила и това никога не съм го отричал, никога не съм го омаловажавал. Ако двамата имат мъжество, нека си стиснат ръцете. Би било добре да го направят. Но не съм си шушнал с нито един от тях.