„Радев е първият президент популист на България“, обяснява Росен Плевнелиев в удивително интервю за „24 часа“.
От текста научаваме още, че действащият президент „търси евтин пиар, няма никаква тежест и международен успех, всеки момент ще предаде Нинова и БСП, направи неуспешен опит да раздели ЕС“.
Прочетох и си казах: Радев задължително трябва да почерпи предшественика си.
Всяко ругателство на Плевнелиев има обратен ефект, укрепва рейтинга на засегнатия. Лошата агитация е контраагитация. По думите на поета – няма по-опасни врагове за Христа от бездарните попове.
Съдя по себе си. Публично съм критикувал Румен Радев, известно е отношението ми спрямо него. Като си представя обаче нахилената физиономия на бравурния младоженец от студиото на Гала и като чуя „компетентните му размисли“ относно български президент, почвам да се съмнявам дали съм прав.
Най-сигурният начин да заобичаш Радев е Плевнелиев да си отвори устата и да попържва.
И няма значение какво говори, няма значение дори дали в думите му има основания.
Преди всичко е грозно, неетично бивш държавен глава да оплюва наследника си на поста, и то с лексиката на квартален активист на ГЕРБ. Не помня подобен прецедент преди. И Желев недолюбваше Стоянов, и Стоянов не изгаряше от любов по Първанов, и Първанов нямаше поводи да харесва Плевнелиев.
Но никой не си позволи глупостта да „изригне“ с подобен инфантилен патос. Никой не посмя да унижи колегата си и институцията, защото по този начин щеше да унизи и себе си.
Не става дума за куртоазия. Това се нарича приемственост.
Хубав, лош, в момента Румен Радев е действащ президент, олицетворява нацията. Медиите и обикновените граждани имат право да говорят и пишат, каквото си поискат за него. В крайна сметка това им е работата – да контролират, да изискват, да коригират.
Но човекът, който само допреди година и половина е обитавал „Дондуков 2“…
Тъпо, тъпо отвсякъде. Издава силно наранено его, себичност, невъзможност да се отърсиш от комплексите си. Прилича на семеен, кухненски скандал – зарязана съпруга отмъщава на мъжа си, който е заживял с любовницата.
Твърденията на Плевнелиев са безцеремонни и от друга гледна точка, отвъд протокола.
Точно той, най-олекналният президент в историята ни, едва ли има право да говори за чуждата „тежест“. Народният фолклор ще го запомни завинаги като „Чехлю“. А сега, вторично, и като изкукало старче, приклекнално край фустата на именита столична златотърсачка.
Ще се запомни и че бе на път да обяви война на Русия, карикатурно напервайки гребен в позата на ястреб. А всъщност така и не успя да се еманципира от кокошарника на дребните си страсти.
Плевнелиев до последно си остана прислужник на ГЕРБ. Може би това е и единственото му качество – лоялността към онези, по чийто внезапен каприз оглави държавата, съвсем неочаквано и за самия него.
Тъкмо се бяхме обнадеждили, че окончателно се е оттеглил в сапунените селения на сказката си със синоптичката, и ето – реши да напомни, че е държавник, мислител, анализатор…
С две думи – видяхте ли сега как е без мен, къде бях аз, къде е Радев, ехее, опичайте си мозъка след някоя и друга годинка пак да ме изберете.
Защо не? Нахалството е хронична черта на българските политици.
