Румен Радев и „Цялото кралско войнство“

Състезанието на „служебните“ министри за „купата на президента“ започна. Десетина дни след назначението мотивите на част от министрите вече са ясни. Те се надяват да се превърнат в част от бъдещото ново „кралско войнство“. Мнозина от тях са убедени, че както в „Цялото кралско войнство“ няма човек, от чието минало не може да бъде изровено нещо мръсно. И изглеждат готови да докажат това.

Навлизаме в критичен период за сценария, в който сме включени. Именно затова Румен Радев реши да наруши обичайния си начин за общуване с медиите и участва „на живо“ в интервю в БНР. Обикновено той предпочита да говори само пред репортери, изпратени именно за да предадат думите му на някакво събитие, което само по себе си очевидно няма никакво значение за него. Както всеки недостатъчно образован и амбициозен политик, който се стреми да „блесне“, Радев не понася диалога. Но той реши да преодолее неприязънта си към пряко общуване и реши, че е необходимо да отправи програмни насоки към своите министри в началото на офанзивата им. Той формулира две основни послания, които би трябвало да формират образа на неговото управление – „укрепване на държавността“ и „демократично единение“. Доколкото се очаква, че резултатите от дейността на „служебния“ кабинет ще бъдат оценявани в тази координатна система, тези два „етикета“ трябва някак да бъдат наложени като характеристика на едно полупрезидентско управление.

Радев побърза да уточни, че „държавността ще бъде възстановена въпреки заложените бомби“. Тази бърза индулгенция, която трябва да оправдае възможните неблагополучия, изглежда като необходима част от драматизма на приказката за „прогонването на змея“. Срещу него президентът бил изпратил „млади хора, визионери, решителни хора“, които обаче можело да се натъкнат на „бомби“. И така, драматичната завръзка беше вече установена. Битката за „възстановяването и укрепването на държавността“ обаче все още предстои.

Като че ли Бойко Рашков успя да се „откъсне напред“ с поне две дължини през изминалите дни. Той не само успя да пенсионира част от ръководния състав, но и да освободи в противоречие със Закона за МВР и принципите на държавната администрация главния секретар на министерството и обяви, че „службите са се самообезглавили“, защото ръководителите им са в отпуск. Това са наистина забележителни, но и очаквани резултати.

Новият министър на финансите също не изостава в началото на това „бягане на средни разстояния“. Той също направи персонални промени и избра подходящо голяма и мистериозна сума в евро, която според писмо на ОЛАФ България трябвало да „провизионира или дори да възстанови“.

Министърът на икономиката реши, че битката за държавността трябва да се води срещу Българската банка за развитие. Всички си спомняме как завърши подобна „битка“ срещу Корпоративна търговска банка. Вместо обществените очаквания за крупни разкрития при фалита на КТБ именно той постави началото на тежкия корпоративен сблъсък, чиито последици определят развитието на политическата сиутация и до днес.

Ненадейно за мнозина новият министър на културата изостава в първата обиколка. Минеков заяви, че за тези два месеца ще направи неща, които не са правени за десет години, но все още държи своите последователи в трескаво очакване.

Всичко това може да изглежда забавно, ако не съществуваше толкова високо равнище на риск неговите последици да доведат до сериозна криза. Улисани в „битката за възстановяване на държавността“ (каквото и да означава това!), кандидатите за новото „кралско войнство“ от „Братството на почтените“ подложиха на пряка заплаха публичната администрация, а това най-често води до блокаж. Няма по-лошо начало под девиза за „укрепване на държавността“ да бъде започната чистка, която да засегне и професионалната администрация. Освобождаването на главните секретари на министерствата означава директна заплаха за всеки служител в администрацията. Нашата администрация е свикнала на подобен тип чистки и реагира на тях по стандартния начин – чрез мълчалив саботаж. А това би довело до всичко друго, но не и до „възстановяване на държавността“.

Освен администрацията Радев за пореден път атакува директно и прокуратурата. Не отделен прокурор или главния прокурор, а прокуратурата като цяло, като „гарант за безнаказаността на управляващите“, която имала избор между това да заработи в съответствие с очакванията на президента или да „рухне в небитието“. Как точно институция на съдебната власт ще „рухне“, е въпрос, на който „укрепителят на държавността“ не даде отговор. Засега.

Трудно е да се прецени какво точно разбира под „държавност“ човек, който демонстративно отказва да изпълнява задълженията си в нарушение на закона, какъвто е случаят например със Закона за Консултативния съвет за национална сигурност. Очевидно е, че неговата представа за „обществено изслушване“ няма нищо общо с утвърдената демократична практика. Той си представя онова, което нарича „обществено изслушване“, като това „да им видим лицата на онези“, които били печелили обществени поръчки. Сигурно е само това, че Радев се възприема като последна инстанция на демокрацията и „олицетворение на държавността“, а не на националното единство. Точно затова второто послание е именно за „единение“. Неговото правителство било модел за изход от политическата криза, като „здрав фундамент, върху който бъдещите правителства да стъпят“. Всъщност това е откровена заявка за някакъв полупрезидентски режим на управление, който няма нищо общо нито с буквата, нито с духа на Конституцията. Но аргументът на Радев е в това, че „хора от левицата, десницата и центъра, доказани експерти“ се били обединили, за да спасят държавата. Разбира се, начело на тези хора би трябвало да застане онзи, който упражнявал „най-силния стил на лидерство – чрез делегиране на правомощия“ според собствените думи на Радев.

Разбира се, Радев отхвърли почти с недоумение въпроса за неговия опит за овладяване на държавната власт, формулирайки въпроса, който явно го вълнува най-много – „как може да бъде овладяна една завладяна държава“? На този фон традиционната реакция на Радев да атакува персонално опонентите си, вместо да се опита да им отговори, е само щрих, който има значение, но само като част от един цялостен стил на поведение.

Политическите последствия от действията на служебното правителство ще определят резултатите от предизборната кампания. Това е истинската задача на това „служебно“ правителство. Радикалното противопоставяне като стил, който налага все по-уверено Радев, заличава политическите различия, свеждайки политическия дебат до про-ГЕРБ или про-Радев. В това двуполюсно пространство основният губещ е БСП. Това изцяло популистко противопоставане е изключително комфортна ситуация за новата „пропрезидентска партия“ ИТН. Изглежда, че ИСМВ вече не са необходим елемент от декора. Плахите надежди на „Демократична България“, че покрай ДПС и ИТН и те ще спечелят от вота на българските граждани в чужбина, правят обединението удобен изпълнител, но не и алтернатива на амбициите за налагане на полупрезидентски модел на управление.

Заличаването на политическите различия е ясен сигнал за навлизане в обща политическа криза. Това е най-подходящото време за „сондиране“ на идеи за промяна на модела на държавно управление. Точно затова Радев побърза да вдъхне увереност на своите министри. Колко далеко са готови да стигнат те в надпреварата си да станат част от новото „кралско войнство“, предстои да разберем. Сигурно е само това, че в размиването на политическия залог на предстоящите избори няма да ни доведе нито до преодоляване на сегашното състояние на партийната система, нито до качествена промяна в модела на управление на България.

Въпросът, на който ще трябва да отговорят българските граждани, е: готови ли са да отстояват парламентарната република, или ще продължат да търсят поредния Спасител?