Трябва да признаем с известна тъга, политическа меланхолия и носталгия – политическото шоу от първите дни на 45-ия парламент напълно измести драмите в БСП от сърцата на драгите зрители. Това си личеше и на пленума в събота. Вярно е – пред „Позитано“ пак имаше много представители на медиите, пак се бяха събрали внушителен на брой камери, но градусът съвсем не беше същият. Както и журналистическата отдаденост за питане на неудобни въпроси. Очевидно драмите на Бойко Борисов и неговото отиване/неотиване в парламента, тропането на парламентарните банки и други форми на клоунада, които ГЕРБ преоткриха, за да се бранят в променения свят, пратиха левицата на второ място. Не ме разбирайте погрешно – пак имаше сълзи, възклицания, стонове, писма и мелодраматични есета, но те вече бяха загубили своята интензивност, а и, честно казано, навяваха досадното усещане за дежавю.
В такава притъпена атмосфера всъщност пленумът мина доста по-ползотворно, отколкото можеше да се очаква. Защото, разбира се, се чуха дежурните призиви за оставката на Нинова, но основният център на разговорите беше за политиката на БСП оттук нататък, за това какво да прави левицата в тази развълнувана парламентарна среда и какви да бъдат акцентите за нея за предстоящите президентски избори. Но приемам, че страничните читатели не искат да четат много за това. Тях ги интересуват политическата битка, гладиаторските противопоставяния в БСП, размахването на оставки и смазването на противници. Но наистина имам лоша новина – интриги и кръволеене този пленум не произведе. От него стана ясно едно – Корнелия Нинова е стабилна на своя пост и това съвсем не е толкова лоша новина, колкото се опитват да я изкарат нейните противници. И преди да продължим, нека първо да се спрем на един от основните аргументи, с които бе атакувана соцлидерката по време на дискусиите. Основното обвинение срещу нея беше, че тя е в основата на това БСП да не подкрепи навреме кандидатпрезидентската двойка Румен Радев и Илияна Йотова, което е създало напрежение в левите редици и е отблъснало много гласоподаватели. В този аргумент може и да има някакво зрънце истина, но, честно казано, лично на мен той ми се струва страничен като обяснение за загубата на БСП. Страничен, защото отказва да види, че на тези избори се появи поредното българско политическо чудо – „Има такъв народ“. Кратко връщане назад в историята, във времената на НДСВ, а след това и на ГЕРБ, показва, че БСП винаги е партията, която плаща политическата цена за появата на нови месии. Това е проклятието на факта да си единствената партия, която е останала в същия вид от началото на прехода насам.
Темата „Румен Радев“ в много отношения откровено беше натрапена на БСП. Това беше медиен снаряд, който трябваше да удари в сърцето левия електорат. Защото интригата за отдалечаването между БСП и Радев започна още от началото на миналата година, усили се в средата, за да достигне до апокалиптични измерения буквално преди изборите. С което не казвам, че БСП няма вина. Партията така и не успя да отиграе тази тема по успешен начин. Обяснението, че левицата си има демократични процедури, по които се извършва една номинация, изобщо не сработи в съзнанията на хората. Точно тази неяснота беше един от факторите, които спънаха кампанията. Защото много от левите симпатизанти, преди да искат да чуят идеи за здравеопазването, искаха да чуят какво се случва между Радев и БСП, има ли повод да се притесняват и защо други партии ползват президента като дребни политически паразити.
Идеята на БСП да не влиза в тази интрига беше повече от добре замислена. Парламентарните избори не са президентски и опитите да бъдат смесени като политически послания беше откровен и циничен опит на управляващите да отклонят вниманието от болезнените теми на обществото – разрушеното здравеопазване, проваленият ваксинационен план, липсата на помощ за засегнатите от пандемията хора. ГЕРБ най-добре съществуват в интригантска, а не в политическа среда, където трябва ясно да се отчитат за нещо реално свършено. И медийният удар попадна в БСП. Разбира се, той нямаше да е толкова силен, ако в самата БСП нямаше хора, които транслираха тази интрига, усилиха я истерично и буквално я забодоха като нож в гърба на партията. Например още през февруари Елена Йончева обяви, че Нинова не подкрепя Румен Радев, защото има договорка с ГЕРБ. След това друг евродепутат, пак от БСП, обяви, че подкрепа не се дава заради договорка с ДПС. И, да, и аз виждам ясното разминаване във версиите с кого, как и кога се е „договорила“ Нинова, но всичко това удари болезнено БСП точно на прага на изборите. Изведнъж най-яростните противници на Румен Радев навремето, тези, които яростно обвиняваха Нинова, че точно той ще е кандидат на БСП, изведнъж се обявиха за негови най-големи фенове и започнаха отново и отново да поставят тази тема на дневен ред в левицата.
Пак ще повторяя – описвам ситуацията не като оправдание. БСП се забави, подцени и остави тази тема буквално да заличи всичките ѝ добри послания. А като прибавим към това е един допълнителен фактор – изведнъж третото място започва да получава обяснения. Този допълнителен фактор е в това, че реформата в БСП започна твърде късно. БСП влезе в изборите все още изтощена от вътрешни битки, омаломощена от постоянната медийна сопа върху гърба ѝ. Дори и сега е така – от заран до мрак по студиата обикалят видни социалисти, които говорят отново и отново единствено за БСП, за проблеми, диктатура, авторитаризъм. В такава среда също става почти непосилно да предложиш план за различна България. Хората започнаха да виждат очертанията на различната БСП, изчистена от олигархични зависимости и сенчести фигури, но тези очертания бяха твърде крехки и нетрайни, за да предизвикат буря от доверие.
Всъщност точно в това беше един от споровете на пленума в събота. Атаката срещу Нинова дойде от очаквани хора и с още по-очаквани аргументи. Треньорът на един отбор се сменял не когато отборът побеждава, а когато започва да губи. Нинова беше обвинена във всички грехове – че подменя партията, че я обезсилва, че я запушва. Всъщност в тези атаки отново и отново на бял свят излизаше мантрата „оставка и конгресс“. И точно тук всъщност е времето да кажем няколко хубави думи за тази така охулвана Нинова, така мразена от медии, вътрешна опозиция и политически врагове. Всъщност атаката не е просто персонално срещу нея. Атаката е срещу реформата, която Нинова осъществи в БСП, срещу демократизацията, направила така, че БСП да е единствената формация, която да избира лидера си пряко, срещу прочистването на левицата от корпоративни зависимости, сенчести фигури и откровени агенти на ГЕРБ. Ожесточението на тази атака има и друго обяснение – Нинова се оказа единствената спирачка пред това БСП да се пречупи и да приеме парламентарна коалиция с ГЕРБ при новите условия. Само с това си обяснявам, че атаката срещу нея протича по този злостен и процедурен начин. Ако някой имаше други мотиви, нямаше да настоява за конгрес, а за нови вътрешнопартийни избори, които са единственият легитимен начин за смяна на председател. С други думи, Нинова се оказа преграда и срещу всички опити БСП да бъде върната в подлите времена на конгресните схеми, избора на лидер като сделка, в епохата, в която лобита определяха кой да е лидер, а не всеки социалист.
Но атаката не успя. Нинова устоя на своя пост и аз по никакъв начин не смятам, че тя запушва партията. Тя просто ясно осъзнава, че предстоят земетръсни времена, политическият пейзаж се променя и ако БСП бъде вкарана в поредния вътрешен спазъм, тя наистина може да бъде заличена. А иначе – в буреносната парламентарна среда още на втория ден стана ясно коя партия носи истинската опозиционност срещу Борисов и кои партии просто на думи са срещу него. БСП предложи да има мораториум за сделките на правителството в оставка. Останалите партии на протеста обаче гласуваха „против“. Очевидно урокът по опозиционност нещо не им допадна. Но пък Нинова е достатъчно амбициозна да им го изнася отново и отново.