Гневът на тулупите  

В края на миналата седмица най-накрая се чу една добра новина в настръхналия от изненада и вируси малък свят на България – започва облекчаването на мерките. Най-напред Министерството на здравеопазването разкара досадната заповед за задължителното носене на маски навсякъде. Ако трябва да бъдем честни, именно с въвеждането на това правило властта за първи път си счупи зъбите и усети наистина яростна съпротива. Първо, самите лекари така и не постигнаха консенсус полезно ли е това или не и второ, Министерството на здравеопазването я въведе веднъж, без да отчете елементарния факт, че в България все още маските са дефицит и стока, която всички търсят, но никой не предлага. Когато две седмици по-късно маски вече имаше, заповедта беше дискредитирана и това е една от причините доста хора така и да не се сдобият с този атрибут.

Този танц „стъпка напред – две стъпки назад“ не беше просто политическа екзотика, а показа нагледно, че в страната се е формирало огромно количество от хора, които разглеждат мерките като посегателство срещу техния живот, свободи и икономическа независимост. Точно заради това Бойко Борисов побърза да обяви и останалите мерки – отварянето на парковете, възможността за разходки в планините, отварянето на ресторантите, които имат тераси, изобщо започването на една бавна нормализация на ежедневното битие. В този текст няма да се спираме защо, как и по какъв начин Борисов обяви тези мерки. Неговият политически подход заслужава отделно изследване, както и яростта му към „тулупите“, които спели до обед, а след това имали наглостта да пишат въпроси във фейсбук. Тук ще обърнем внимание на един друг обществен процес, който започна да гнои много преди това, но след разхлабването на мерките придоби огромни размери. Оказа се, че дори разхлабването на карантината е в състояние да раздели българското общество по един драматичен начин. Това се забелязваше още преди това с нарастващата политизация на чисто научния дебат между проф. Венцислав Мутафчийски и доц. Атанас Мангъров. С либерализацията на живота обаче този спор напусна научното поле и медиите и се прехвърли в социалните мрежи с неистовата ярост на торнадо.

Първата група с християнско дръзновение, мисионерски патос, патетични клетви и късане на ризи тръгна да говори за върховната святост на живота. И как изолацията не е ограничение, а спасение. Трудно ми е да изброя всички драматични монолози, които срещнах, но представителите на това течение бяха доста колоритни и в обидите си към Мангъров. Те вече го наричат доктор Смърт (а според някои от тях митичният доктор Кеворкян е като пионерче в сравнение с българския си двойник), доктор Менгеле, масов убиец, касапин, социален дарвинист, психопат, канибал, Хитлер и какво ли още не. Именно тази група посрещна разхлабването на мерките като знак за наближаващ апокалипсис. Изчетох десетки прогнози как само след около две седмици ще бъдем като в епизод от „Живите мъртви“ – трупове ще се търкалят по улиците, а остатъците от нас ще бродят по пустите пролетни булеварди, за да търсят спасителя ген. Мутафчийски и със сълзи на очи да му се молят да стане едновременно президент и патриарх на страната. Там се наблюдава и друг интересен парадокс – колкото по-малко са жертвите, толкова повече тази групичка се изпълва с убеденост, че изолацията е единственото състояние на живот, което вече е възможно. И нещо повече – в последните дни тази група се изпълни с убеденост, че загиналите лекари са жертва на всички онези, които се разхождат навън. Видях определения като „убийци“ за всеки, който е решил да глътне малко въздух.
Вече без ирония можем да кажем, че вместо да пее литании за ген. Мутафчийски, тази групичка можеше да си даде сметка, че ежедневната медийна инквизиция на брифингите и броенето на трупове не само не успокоява хората, а започва да вреди на идеята за каквато и да е карантина. Не можеш да продаваш страх 24 часа на ден по телевизора, особено когато, от друга страна, се хвалиш, че мерките са проработили и числата в България съвсем не са като в другите страни. Ето това доведе до края на брифингите и до оттеглянето на Мутафчийски в сенките. Съвсем не е диванната армия, която би станала много страховита, ако напусне домовете си и тръгне по улиците. А колкото до медиците, много ми се иска вместо някой да бичува разхождащите се, да отиде и да попита защо лекарите дълго време нямаха маски и защитни облекла, защо и досега продължават да излизат такива информации. Та кой е по-виновен за болните – този, който е излязъл да разходи детето си, или този, който не си е свършил работата, за да защити медиците.

Другата група с циничен блясък в очите и с патетиката на жреци на Кали настояваха всички мерки да паднат веднага, на мига, хората да излязат по улиците, да изпълнят заведенията и който оцелее в края на месеца, значи е доказал своето превъзходство. Специално за тях възникна и удивителният глагол „намангървам се“. Не знам дали това е социален дарвинизъм, или е някаква евгеническа страст, но е факт, че представителите на групата също са достатъчно гръмогласни и дисидентски настроени и, общо взето, не отстъпват от своите позиции.

И тук можем да се намесим сериозно, за да подчертаем, че в самото начало карантинните мерки бяха напълно наложителни. Вирусът беше нов, никой не го познаваше в детайли, никой не беше наясно с него. Щеше да е политическо самоубийство и обществена подлост да не се вземат мерки за неговото ограничаване. И това е въпрос на политика, а не на вирусология. Когато имаш уплашени хора и малко научно знание, трябва да предприемеш изолацията и не можеш да си играеш на руска рулетка. Вярно е, че Мангъров обикаля всички медии, за да обяснява, че няма как да избягаме от вируса и всеки ще го прекара, но когато здравната ти система е в руини, това просто не е опция.

Разказваме всичко това, за да видим как политизацията на един научен спор за пореден път ни изправи пред основната невъзможност в българското общество – да постигнем минимален консенсус. А според мен всяка от двете спорещи страни има какво да предложи и да приеме от отсрещната страна.

Междувременно хората, които не участват в яростни виртуални битки и политически спорове, изпълниха отново градските улици и сега всички чакаме да видим какъв ще е ефектът от това. Ще се разрази ли болестта като пролетна буря, или все пак източноевропейският ген наистина е упорит и не се дава на никакви вируси, пък били те и модерни и нови. И така ще минат следващите две седмици – в очакване какво ще стане. Ще тръгнем към абсолютната свобода, или ще се върнем отново към маските, изолацията, изпразнените паркове и самотните нощни булеварди.

Всъщност, ако питате мен, в цялата ситуация има един основен извод и правителството се провали точно в него. Карантината е двустранен процес. От една страна, е да накараш хората да си стоят по домовете, но от друга, е да им осигуриш спокойствието да го направят. Как да е спокоен останалият без работа човек, който дори няма шанс да започне нещо ново, защото никой не наема? Как да мислят за здравето си хора, които са обезпокоени с какви пари ще изкара семейството им следващия месец? Всъщност в последните дни преди либерализацията хората бяха масово навън, защото от един момент нататък икономическото положение стана по-страшно от болестта. Не можеш да изправиш един човек пред избора – здравето или работата, защото това уравнение наистина е от две части. И фактът, че за разлика от цяла Европа тук хората не получиха пари на ръка, а само „безлихвени заеми“, беше част от проблема. Гневът на Бойко Борисов на неделния брифинг няма как да реши този проблем. „Тулупите“ всъщност са гневни, защото не получиха икономическа помощ в този процес. И заради това вдигането на гири и четенето на конско просто нямаше как да помогне.

Така че освобождаването на мерките не слага край на никакъв процес. Всеки, който е излизал навън и е говорил с хората, е наясно, че голямата развръзка предстои и тя ще е изненадваща за абсолютно всички, особено за тези, които се друсат със социологически проучвания и медиен комфорт и си позволяват лукса да повярват на собствената си пропаганда.