"Не мога да повярвам, че съм на 80. Срамувам се даже от това. Казвал съм неведнъж, че поетите трябва да останат млади в съзнанието на хората", казва Недялко Йорданов, който на 18 януари отпразнува своя юбилей. "Не знам защо живях толкова много, но ми се живее и продължавам да живея", сподели още той.
Големият поет отбеляза празника в компанията на 80 свои приятели, а в социалните мрежи получи благопожеланията на десетки хиляди свои почитатели.
През последните години Недялко Йорданов е изключително продуктивен, пише всяка сутрин по едно стихотворение за верните си фенове във фейсбук, а съвсем скоро от печат ще излезе най-новата му лирична книга „Пепел ми на езика“.
През миналата година поетът и драматург се завърна на театралната сцена след 10-годишна пауза. В момента се играят две нови негови пиеси: „Каквото такова“ в Народния театър и „Две жени, без да се брои мъжът“ в „Сълза и смях“.
- Г-н Йорданов, ако обърнете поглед назад и разкажете живота си в стихотворение, как ще звучи то?
- С годините често бъркам посоките. Кое е било, кое е и кое ще бъде...
Вероятно това е от възрастта. Не е старческа деменция обаче. Миналото често за мене е било съвсем реално, сякаш съществува в момента. Като се върна назад, си мисля, че това е от най-ранното ми детство. От този миг, в който убиха пред очите ми баща ми с една инжекция. Бях седемгодишен, но никога не съм се откъсвал от този спомен.
По-скоро от тази жестока реалност. Всъщност какво е времето... То е нещо съвсем относително, защото няма начало и край.
Все повече вярвам в това и не мисля, че е възможно да престана да съществувам.
- Още ли гледате на света „с 16-годишни очи“?
- Това е откъс от едно мое стихотворение. И е написано съвсем искрено. Не знам как е с другите, но струва ми се, че това е общовалидна човешка черта. Тялото остарява, душата си остава същата.
- След броени дни излиза най-новата ви стихосбирка, разкажете за нея?
- Ще се казва „Пепел ми на езика“... Това са съвсем нови стихотворения, писани през миналата година. Своеобразно продължение на другите ми две книги „67 сутрини“ и „Сребърна любов“.
- Напоследък сте много продуктивен и веднъж признахте, че чак ви е неудобно от това – на какво се дължи този хъс за писане на поезия?
- Наистина никога не съм предполагам, че ще се „разболея“ от такава поетическа болест. Преди имах по седем-осем стихотворения на година, защото пишех пиеси, мемоари, публицистика и дори един роман. Стана така, че в последните две години се разболях сериозно и реших, че не трябва да пилея времето, което ми остава. Написах няколко стихотворения и ги публикувах във фейсбук. Оказа се, че имам над 30 хиляди приятели в трите си страници, които всяка сутрин чакат още и още... Това някак си ме поощри и задължи да продължавам да ги запознавам с поредното стихотворение. Така за две години и половина се събраха около 200 стихотворения и над триста и петдесет хиляди лайка. Време е да спра, дори опитах няколко пъти, но те продължаваха да чакат и да настояват.
- Поетите пишат, но има ли кой да чете днес, имат ли хората нужда от изкуство?
- Да, има кой да чете... В интернет има много интересни поети, всеки от които си има своите читатели. Всъщност в момента има един поетичен бум.
- Но май трудно можем да се сетим за голям съвременен млад поет – каква е причината според вас?
- Напротив, има прекрасни млади поети и особено поетеси. Ще изброя само няколко имена: Яна Кременска от Враца, Мария Донева от Стара Загора, Ники Комедвенска от Сливен, Дарина Дечева от Панагюрище, Елена Денева от Ловеч, Красимира Макавеева от София и още доста. Надникнете във фейсбук и ще се уверите.
- Лек за какво е за вас поезията?
- Казвал съм го неведнъж... Пиша, когато ми е тежко, когато ми е тъжно, когато ми е безнадеждно... Това не означава, че самото стихотворение ще бъде такова. Като го напиша, ми олеква и оздравявам.
- Казвате, че ви вдъхновяват тъгата и отчаянието – какво ви докарва до отчаяние днес, в настояща България?
- Не ме вдъхновяват тъгата и отчаянието, просто често ме спохождат. Общо взето, всички страдаме еднакво за нашата бедна и унизена България, която се смалява непрекъснато. Но така съм създаден, че все пак вярвам в по-добрия утрешен ден.
- Скоро „празнувахме“ 30 години преход. Но вместо да се сбъднат мечтите на хората от площадите, те се чувстват излъгани. Вас какво най-силно ви разочарова?
- Омразата между тези, които са на власт, и тези, които се борят за власт... И, общо взето, равнодушието и липсата на съпротива у огромната част от народа.
- Кой е героят на нашето време?
- Сложен въпрос, защото няма такъв един-единствен герой. Ако, разбира се, думата „герой“ е употребена буквално. Ако говорим за най-често срещания днес българин – това е човек, който се опитва да оцелява с всички възможни позволени и непозволени средства. И често намира изхода извън страната.
- Интелектуалците по дефиниция са левоориентирани, вие като че ли също вярвате в това. Има ли кой да представлява днес хората с леви идеи у нас?
- Нали виждате, че тези понятия ляво и дясно отдавна вече нищо не означават. Когато предстоят избори, всички са леви. Кой досега е посмял да издигне десен лозунг. Но като дойдат на власт – политиката им веднага „одеснява“.
- Интелектуалците като че ли абдикираха от мисията си да формират общественото мнение, сякаш всеки се е затворил в черупката си и е зает със собственото си оцеляване. Защо, обезцени ли се мнението им и не е ли тъжно това?
- Жалко е, но е така... В онова време, което наричаме кой знае защо „комунистическо“, хората на изкуството и интелектуалците въобще бяха често пъти решаващ фактор за оценката на едно или друго обществено явление. С тях управляващите се съобразяваха, не само ги биеха, но и ги приласкаваха, опитваха се да ги купуват, съобразяваха се с тях, защото народът ги обичаше и им вярваше. Театралната зала например беше място, където хората можеха да изразяват своите емоции и страсти колективно с бурни аплодисменти, напук на общоприетите фалшиви лозунги.
Именно там се „репетираха“ бъдещите митинги веднага след 10 ноември.
Сега театърът е абсолютно откъснат от проблемите на живота.
А освен това не знам някой от досега управляващите да е ходил на театър.
- Престижно ли е днес да си творец?
- Защо пък не... Ако уважаваш себе и изкуството, което правиш. Ако хората го оценяват, значи има смисъл да твориш.
- Отново сте в театрална треска – през последните месеци имахте две премиери. Какво ви провокира да се върнете към драматургията?
- Пак същото, което ме накара да пропиша отново и поезия. Чувството, че времето ми свършва, че трябва да не го пилея напразно. И наистина направих нещо, което никога не съм допускал, че е възможно. Репетирах едновременно две мои пиеси в два различни театъра по едно и също време. Сутрин в Народния театър, следобед в театър „Сълза и смях“. Репетирах със „стари“ мои колеги и колежки, вече пенсионери, новата ми пиеса „Каквото такова“ и направих вариант на една предишна моя пиеса „Волни птички божии“, която кръстих „Две жени, без да се брои мъжът“.
- Кое беше най-голямото признание за поета Недялко Йорданов досега?
- Имал съм стотици премиери на театрални спектакли и рецитали. Може да не ми вярвате, но никога не съм се плашел и треперел предварително. Напротив, очаквал съм с нетърпение да изляза на сцената. През април 2015 година трябваше да направя моноспектакъл – сам в зала България пред 1200 души зрители. Всичко беше продадено, а аз само пет дни преди това бях лежал във Военна болница. Близките ми ме разубеждаваха, страхуваха се за мен. Но аз, нали съм инат, исках да им докажа, че няма страшно. Освен това как да върна публиката. Намериха ми един висок стол – от тези за виолончелистите, за да седна на него, ако краката не ме държат, и започнах. Спектакълът всъщност беше монолог от мои спомени, стихотворения и песни, на които ми акомпанираше Хайго. Но той не пееше, разбира се. Заглавието на рецитала беше „Още ме има, още съм жив“.
Започнах... И се забравих... Разказах целия си живот чрез това, което съм написал... Не чувствах никаква умора. Не седнах нито веднъж на стола. Когато свърших, публиката не искаше да си отива. А бяха изминали цели 3 часа и 15 минути. Не ми се вярваше, че е възможно. Оказа се, че зад кулисите Ивана едва не е припаднала от ужас. Тя вече толкова години – цели 52 – трепери над мен... Рядко има такъв случай – непрекъснато заедно от сутрин до вечер – в театъра, а сега и в турнетата, и вкъщи...
- Къде е днес Трендафил Акациев и кой трябва да е на прицела на неговата сатира?
- Ще цитирам един нов вариант на едно негово старо стихотворение:
МАЧКА
Мачка ближе контакт.
Невероятно, но факт.
Цък... Цък...
Язък!
(1957)
БАБА
Баба търка късмет
от лотариен билет.
Трък... Трък...
Язък!
(2019)
Публикуваме стихотворение от най-новата поетична книга на Недялко Йорданов "Пепел ми на езика", чиято премиера предстои съвсем скоро:
ИСТИНАТА
Точно днес внезапно проумях... Всъщност Истината е такава:
Не е важно колко си живял... Важното е колко ти остава...
Кратък бил уж дългият живот... Късно проумяваш, че е кратък.
И се хващаш яко, с две ръце, в неговия изтънял остатък.
Мили хора... Все пак се тешим... Общо нещо всички ни очаква.
Няма беден... Няма млад... И стар... Участта на всички е еднаква.
Знаем, по един и същи път в крайна сметка всеки ще поеме.
Днеска... Утре... Вдругиден... Макар всеки сам... И по различно време.
Ето я запалената свещ... Цял живот гори... Сега догаря...
Вече съм на път... И твърдо знам... Почти всички ви ще изпреваря.
И е все едно – това разбрах – горе във пространствата огромни
за това, че бил съм... тук... сред вас... дали някога ще се запомни.
Свикнах с тази мисъл... Проумях... Времето самичко да решава...
Мисля,че достатъчно живях... Но и че достатъчно остава...
Я да си признаем – в свойта смърт никой във действителност не вярва.
Затова измислил си е Рай и чудесно там ще си прекарва.
Ето че внезапно се засмях... То и без това си му е смешно.
Затова живей! Живей! Живей! Само със усилието днешно...
И не се скъпи... Не се пести... Двойно давай... Вземай тройно даже...
И не му мисли... И докога... Има време... То ще си покаже.
15 януари 2020 г.
6 ч. 35 м. сутринта
