Графиня Анна дьо Ноай носи името на Гана от Котел

„С матовото си лице, което напомняше цвят на мрамор, с големите си пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам Дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й, богат на нюанси, почти пронизващ глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет” - пише Едмон Жалу в „Нувел Литерер” през май 1933.

Дамата, за която става дума, е културно явление в началото на века, и то в Париж, където е много трудно да бъдеш забелязан и отличен по времето на най-високия интелектуален разцвет в Европа. Тогава там сияе съзвездие от „златни“ имена, като Анатол Франс, Едмон Ростан, Марсел Пруст, Пол Валери, Жан Кокто, Колет и мн. др. Анна де Ноай (1876-1933), най-добрата френска поетеса на ХХ век, според самите французи, не принадлежи обаче само на Франция, нито на Румъния. Нейното обаяние, сила и талант идват по кръв от едно обикновено семейство в Котел, живеещо през втората половина на ХVІІІ век. Семейството на поп Стойко Владиславов, канонизиран от Българската православна църква за светец под името Свети Софроний Врачански.

Анна се ражда със сребърна лъжичка в устата, както се казва, не защото е късметлия, а защото е дъщеря на влашкия принц Григорий Бибеску-Басараб де Бранковяну, който е син на влашкия княз Георги Бибеску, т.е.

тя е принцеса по рождение, а зад гърба й са двете най-големи румънски болярски фамилии

Майката на Анна – гъркинята Ралука, или Ракел Музурус, е известна музикантка. Полският композитор Игнаци Ян Падеревски, виртуозен пианист и композитор, кръстосващ света в собствен влак, превозващ и двете му пиана (между другото, Падеревски става за кратко министър-председател на нова независима Полша в 1919 г.), й посвещава през 1893 г. творбата си „Полска фантазия по оригинални теми за пиано и оркестър в сол диез минор“ – може би признание в любовни чувства?

Анна израства със съзнанието, че светът е място, осеяно с роднини – и майчини, и бащини,

в жилите на които непременно тече синя кръв. Тя е потомка на княз Стефан Богориди, който има 7 деца и всички (с изключение на Янко, който умира ерген) сключват добре премислени от родителите им изгодни бракове. Още като дете Анна е можела да отиде на гости в двореца на леля си Смарагда (женена за молдовския княз Михаил Стурдза) в Баден-Баден. Или в двореца на братовчедка си Мария, женена за княз Константин Горчаков. Или да отскочи при баба си Ана в Лондон, чийто съпруг, Музурус паша, е посланик. Във Виена, в Цариград, в Букурещ, на остров Крит или в Швейцария младото момиче се чувства като у дома си.

На двайсет години се омъжва за граф Матийо Фернанд Фредерик Паскал дьо Ноай,

а след сватбата издава първата си книга със стихове „Неизброимо сърце“, която й създава веднага рой светски познанства и стойностни приятелства с писатели, художници, артисти, философи... На приеми, конни състезания, концерти или балове, в операта или в модните кафенета тя неизменно събира погледите. Анна дьо Ноай е централна фигура от елегантния европейски елит, който има прищявката да кръстосва света, търсейки 

красиви преживявания, високи емоции и безгрижен живот

Всички се възторгват от нейната поезия, която е дан към романтизма, но е оригинална, модерна по форма и по език. Анна си създава литературен салон, където посреща като приятели и събратя по перо Марсел Пруст, Франсоа Жам, Андре Жил, Фредерик Мистрал, Робер дьо Монтескьо, Пиер Лоти, Пол Ервьо, Макс Жакоб. Сара Бернар изпълнява нейни стихове, Марина Цветаева й пише възторжени писма... Критиците намират, че в творбите й се срещат френският финес с ориенталския аромат, с митовете на Древна Елада. Анна дьо Ноай е толкова популярна, че най-добрите художници се надпреварват да я рисуват. Самият Роден я извайва в скулптурна фигура и мраморен бюст, романисти заявяват, че тя е тяхната муза, суетни интелектуалци се домогват до покана у дома й.

За трийсетте години творчески живот Анна издава десет стихосбирки, три новели и една мемоарна книга.

Тя е първата жена – кавалер на ордена на Почетния легион, както и първата жена – член на Белгийската кралска академия за френски език и литература

През 1921 г. получава и голямата награда на Френската академия, което за пореден път доказва, че французите умеят да оценят големия талант, дори когато се крие в модно облечена чужденка с мистично тъмни очи и умопомрачително сложно родословие. Графинята е поканена да стане и член на журито, връчващо наградата „Блументал“, която в продължение на 35 г. получават художници, поети, музиканти, романисти...

В биографиите на красавицата задължително се споменават румънските й роднини, плюс дядото – турски паша, и майката гъркиня. Но никой не отива по-далеч в корените й, където, освен поп Стойко от Котел, духовник и просветител, но и писател, се издига крупната фигура на княз Стефан Богориди, роден като Стойко Цонков Стойков - сираче от Котел, дете на търговец на местни продукти за турската армия. Неговата майка е някоя си Гана (погърчено в Ана) хаджи Танасова и оттам тръгват „Аните“ в този род. Любопитното е, че в България представят за първи път Анна дьо Ноай в сп. „Листопад“ едва през 1933 г. и нито дума за близостта й с България в придружаващата хвалебствена статия. Не ще и дума, че

графиня Анна дьо Ноай не е парадирала с българското

си кръвно наследство, но несъмнено е знаела много. Факт е, че през 1933 г. тя се обявява публично срещу скалъпеното обвинение, че Георги Димитров е запалил Райхстага.

По стечение на обстоятелствата, Анна дьо Ноай е имала възможността да общува дълго с най-малкия син на княз Стефан Богориди – Александър Богориди, който заема важни дипломатически и административни постове в турския държавен апарат, но в 1892 г. се установява да живее с жена си Аспазия в хотел „Терминус“, Париж. Младата Анна неминуемо се е срещала с красивата светска двойка и чудесно е знаела кой е прадядо й Стефанаки бей – българчето от Котел, което става първият по власт и влияние човек след султана, участва десетилетия наред във високата политика и подарява на българите една прекрасна църква в Цариград, наречена неслучайно „Св. Стефан“.

Александър Богориди, когото близките му наричат Алеко, няма деца, а когато Аспазия умира, се затваря с години в огромния си апартамент, мъчейки се да надвие болката и самотата. Той доживява удивителните за онези времена 88 години. Краят на неговия живот е съпроводен с една история, която е била дълго време обсъждана в обществото. Князът имал красива прислужница гъркиня, Калиопи. След като князът овдовява, тя изцяло го обсебва. Калиопи въвлича в това и хотелския сервитьор Вебер, за когото се жени. Роднините на княза разбират, че той е изгубил разума си, едва когато научават, че се кани, след 14 години самозаточение в Париж, да отиде във Виена, за да изтегли от Ротшилд банка касетката с бижутата на починалата си съпруга. Между тях има

колие с прочутите смарагди на Аспазия

Бързата намеса на високопоставени приятели и роднини успява да предотврати „акцията“ на семейство Вебер и смарагдите остават в семейството (може би подарени на Анна?). Княз Александър Богориди умира през 1910 г. с вестник в ръка в хотелския шезлонг, весел и щастлив, защото, според лекарите, „този пациент живее в настоящето, забравил за миналото и не мислещ за бъдещето“. Според волята му, изразена в завещанието, след смъртта му България трябвало да получи 100 хиляди златни франка, за да се построи болница на негово име в Пловдив. Роднините оспорили това завещание и дори спечелили делото, но в крайна сметка племенникът му Константин Музурус изпраща тази сума на Българската народна банка. Процесът, както и последвалият акт на щедрост и лоялност са широко обсъждани от френската преса. Болница не е построена, обаче и никой не знае какво се е случило с парите.

Принц Александър е погребан в семейната гробница, в Пер Лашез. Там почива завинаги и Анна дьо Ноай. Казват, че по нейно желание на гроба й има запечатана урна с пръст от Балкана.