Писателят Христо Карастоянов: Нямаме с какво да купим Нобеловата награда!  

През 1967 година Габриел Гарсия Маркес написва великата си книга „Сто години самота”. Тогава той е на четиридесет години и за една нощ става световно известен. Христо Карастоянов върви по неговия път, но с 24 години закъснение. Разбира се, и не с такива мащаби на известност. Роденият в Тополовград, но провъзгласилият се за ямболия писател написа „Една и съща нощ” на 65 години и направи големия си удар. Книгата, обрала всички родни литературни награди, бе драматизирана от професор Иван Добчев и се превърна в пиесата „Гео” в Народния театър. Някои подхвърлиха, че от нея може да стане и филм. Дилемата бе дали документален или игрален.Накрая Карастоянов прелетя за първи път оттатък океана, за да участва лично в превода на хита си, който, както сам твърди, е писал цели двадесет години. За Карастоянов епиграмистът е написал: „Поет, писател, журналист. / Критик и карикатурист./ И драматург и китарист./ Карастоянов. Христ- О! 


- Христо, гледаш ли се в огледалото?

- Да, защо?

- И кого виждаш там?

- Е, кого... Само себе си, разбира се. Гледката не ми харесва кой знае колко, но поне съм си аз. 

- Можеш да преподаваш в университета специалността: Как се печелят литературни награди. Не минава година да не вземеш три-четири ... 

- О, аз даже съм написал помагало по въпроса! Турил съм му заглавието „Как да печелим литературни награди в десет стъпки!” Например деветата стъпка гласи: „Недей да скромничиш!” А десетата е: „Приятел в жури се познава!” Обаче според единайсетата, (която е засекретена), конкуренцията ти може да има по-добър приятел в същото жури, та става сложно.

- България е единствената страна на Балканите, която няма нобелист, защо според теб?

- Няма с какво да си я купим тая награда, ако ме разбираш...

- Не съжаляваш ли, че малко късно написа „Една и съща нощ?

- Не знам, честно ти казвам! Като бях на 33, излезе „Перпетуум мобиле”, но да речем, че това е друга работа. „Една и съща нощ” просто си заживя някакъв свой си живот, напълно отделен от мен. Аз само вървя подире й. Никога преди тази книга не съм пътувал толкова много, никога не съм се срещал с толкова хора заради нещо, което съм написал. Ето, с Иван Добчев не се бяхме чували най-малко трийсет години, а като излезе романът, той ми се обади, за да ми каже, че смята да пише пиеса и после да я поставя. Искам да кажа, че не аз, а тя го беше намерила. По същото време Светлозар Игов я отличи с удивителната си награда „Дъбът на Пенчо” – не мен, а „Една и съща нощ”. После Изидора Анжел спечели конкурса за преводачи на фондация „Елизабет Костова” с превод на романа: мен тя изобщо не ме познаваше. Ама познаваше книгата... 

- Чак в Америка те отведе тая книга...

- Именно.

- Как стана това?

- Стана пак без моята намеса. Изидора Анжел освен конкурса на „Елизабет Костова” кандидатства и за една страхотна резиденция в Omi International Arts Center – едно невероятно място на север от Ню Йорк, където се работи по различни програми, всичките международни. Та там действа и нещо, наречено „преводаческа лаборатория” в Ледиг хаус. Домакините събират автори от различни държави и техните преводачи на английски и те в продължение на десет дни работят! Ама като казвам работят – наистина работят! Представи си го така: на километри наоколо няма хора, има само сърнички и катерици; в три къщи, дето сякаш са излезли от филма „Отнесени от вихъра”, домакините са създали възможно най-перфектните условия за усамотена работа. 

- А в Ню Йорк?

- В Ню Йорк Милена Делева, която е изпълнителният директор на фондация „Елизабет Костова”, беше организирала две важни за мен събития. Среща с учениците (и родителите им!) от българското училище „Христо Ботев” и в Генералното ни консулство в Ню Йорк. Е, в консулството пък какъв разговор се получи с Рос Уфберг!... Рос е съсобственик на едно независимо издателство, специализирано само за преводна литература, самият той е преводач от руски...

И представи си виждам и Христина Петкова. Води театрален кръжок с най-малките. От нашия куклен театър, ямболския! Работили сме маса време заедно... Абе, едно време бях написал нещо, което гледам, че вече е тръгнало като виц във фейсбук: Светът е малък, но Ямбол – голям! 

- Какво те омая в Щатите?

- Много неща. Обаче две – най-много. Едното, разбира се, е Ню Йорк. Твърдя, че това е един удивително човешки град. Тия там небостъргачи и прочие въобще не ме смазаха, както очаквах. Хич! Хората обаче са дотолкова добронамерени и толкова нормални, че небостъргачите просто не ме интересуваха. Обаче другото нещо да видиш! Представи си: насред нищото, където дори и асфалтираният път свършва – книжарница! И то книжарница в хамбар! Хамбар, плевня, обор – или както там се превежда barn. Типичен хамбар и вътре – книги, книги, книги... Да се изгубиш в буквалния смисъл: пътечки, стълбища, кьошенца. И хора, моля ти се! Беше неделя, а вътре хора, купуват, товарят багажника на колата отвън и пак се връщат да се ровят в книгите... Страхотно, ти казвам!

- Как биха се чувствали днес анархисти като Георги Шейтанов и поети като Гео Милев, героите на твоя роман?

- Ей този въпрос го чувах най-често през тия вече почти две години. И всеки път се стъписвах. Единственото, което си мисля, е, че те и сега биха останали неразбрани.

- Добре, книгите ти те прославиха, а направиха ли те богат?
- À така! Сега тук може да се просне безкрайният разговор на тема „Може ли у нас да се живее добре с писане на книги”... Или да задълбаем в очевидни неща като свития книжен пазар у нас и така нататък. Пазарът е такъв, какъвто е! Толкоз! Виж, за първата ми книга „Пропукан асфалт” – тя излезе през 1981 година – получих хонорар, колкото две и половина мои тогавашни годишни заплати. Не месечни – годишни! Само че ми ги плати държавата, а не читателят. Там е разликата. И според мен тази разлика изобщо не е в полза на соц.-носталгирането. „Една и съща нощ” богат не ме направи, но във всеки случай ми помогна да не се гърча с едната пенсия. Не е малко, никак не е малко това!...

- Твоя роден град Тополовград бе известен с камилите. Всичките двугърби гастрольорки на морето, върху които се снимаха полякините и чехкините, идваха оттам. Имаше ли ги през твоето детство и какво си спомняш от това време?

- Никой не ми вярва, но аз наистина ги помня камилите. Къщата на дядо беше почти накрая на Тополовград и от тук се излизаше към Сакара и от там - надолу към границата. Тъй че наистина ги помня. Каруците им например бяха по-големи от конските...

- Днес животът ни е в ръцете на ясновидците. Техните прогнози за съдбата ни са диаметрално противоположни: от „България става рай”, „българите сме велики”, до „чака ни апокалипсис”, „ще оберат всичките спестявания на народа”, „идва глад и мизерия”, „няколко земетресения и един вулкан”... Да вярваш ли и какво въобще мислиш за бъдещето?

- Е... Понякога се ядосвам. Не на врачките и ясновидците, ами се ядосвам, че времето се оказа идеално за тяхното разпълзяване. Вероятно, защото има достатъчно балами, които пък правят възможно всичко това да се превърне в доходоносна професия... А пък им вярвам точно толкова, колкото вярвам на политиците, социолозите и присъдружните им банкери и бизнесмени... Ти за друго си помисли! Питал ли си се отде дойде този взрив от лотарии и игри на късмета? Половин България търка лотарийните картончета – защо така? „Спечели веднага!” – и народът трие картончетата.

- Мислиш ли, че от теб би излязъл един добър министър на образованието или председател на парламентарната комисия по култура например. Предлагали ли са ти да те вкарат в политиката?
- Никога не са ми предлагали такива неща. И слава Богу де!

- Ходиш ли на църква?

- Рядко. Не само защото не съм вярващ, а защото вече виждам, че между вярата и църквата разликата е като разликата между Канада и канадската борба.

- Славата увеличава ли приятелките и приятелите?
- Чия слава бе, Гозес! То оставаше и да си помисля, че ме е споходила славата...

- На кого през годините си се възхищавал?
- Много са хората, на които съм се възхищавал. Но сред тях няма нито един политик. Нито от нашите, нито от чуждите.