Последният солунски атентатор става съветски шпионин  

Група младежи от ВМОРО, нарекли се „гемиджии”, извършват през 1903 г. в Солун серия от атентати. Идеята е независимостта на Македония. Един от тях - Павел Шатев, трябва да взриви френския параход „Гуадалкивир”. Експлозията пробива коритото на кораба и предизвиква пожар. Материалните щети са големи, но човешки жертви няма. Сред извозените с лодки е и Шатев, който по-късно е арестуван и заедно с други гемиджии е изпратен на заточение в далечната област на Османската империя Фезан (дн. Либия). Атентатите не постигат търсения ефект. Арестувани са над 300 души, сред които и членове на Централния комитет на ВМОРО, както и много деятели от Солун и Велес. С тези арести организацията е обезглавена.

Мъката от последвалите сурови репресии народът изразява в песента: „Бог да убие, мамо, Павел Шатев, че подпали парахода, парахода „Гуадалкивир”. Настанаха клети турци, та изклаха старо, младо”.

На 16 август 1908 г. по време на Хуриета – Младотурската революция, Шатев и Георги Богданов са освободени и пристигат в Солун на 3 октомври. Същата година Шатев се установява в София и се записва да следва право. През 1919 г. се жени за Вера Мърмерова, току-що завършила католическия пансион в София, дъщеря на имотно семейство от Прилеп. Раждат им се дъщерите Милка и Надежда.

Шатев няма установена професия, най-вече е деятел на македонското движение. Същевременно е горещ привърженик на болшевизма и Съветска Русия. Твърдо вярва, че Сталин ще донесе свободата на Македония.
След провала на Майския манифест през 1924 г. и раздора между Съветите и ВМРО във Виена се учредява промосковската ВМРО (обединена). Сред основателите е и Шатев, който всъщност още през 1921 г. е вербуван от съветското разузнаване в България. През ноември 1927 г. той е официален гост на съветското правителство по повод 10-годишнината от Октомврийската революция.

В София се завръща през 1931 г. и основното му занятие е да събира сведения за Москва. Към 1939 г. Шатев вече ръководи шпионска мрежа. Събраните данни той предава на ръка на лице от съветското посолство. През септември 1941 г. получава от него платнен куфар с радиопредавател, пакет с около 10 килограма взрив и друг с валута - 148 хиляди динара, 200 хиляди драхми и 5000 долара. Полицията обаче е по петите му. Агенти наблюдават квартирата му на ул. „Адолф Хитлер” 15. На 30 октомври 1941 г. Шатев е арестуван, но предварително е успял да се освободи от уличаващите материали. Разпитите му се водят лично от шефа на полицията Никола Гешев, но Шатев винаги намира правдоподобно обяснение на действията си. За връзките си със съветската легация обяснява, че това става по тяхна инициатива, за да се информират за настроенията на македонските българи в освободените земи.

С Шатев се отнасят внимателно, смятан е за български патриот. Покрит с ореола на „гемиджийския“ си подвиг, никой не дръзва да го подозира, че шпионира в полза на чужда държава. Така агентурната му дейност остава неразкрита. На 13 ноември 1941 г. Шатев е изпратен в селището на Държавна сигурност Кръсто поле, на 28 км от Ксанти в Родопите. Въпреки това шпионската му мрежа има добра основа и продължава информационния си ритъм и след ареста му. Москва пък не забравя Шатев и чрез Арнаудов и други агенти подпомага семейството му с парични средства.

Шатев е изправен пред съда в силно дискутираното дело №585/1942 срещу Вапцаров и останалите членове на ЦК на БКП. В процеса споделя, че като революционер води борба срещу фашизма „с беседи, печати, с оръжие, бойни групи и партизани”. На забележката на прокурора, че само за тия думи заслужава смърт, той отвръща: „Може, но мене веднъж султанът ме е помилвал, та на цар Борис ще бъде неудобно той пък да не ме помилва”. Според изследователя Боян Драганов широко е разпространена легендата, че тия думи са казани от Симеон Радев на цар Борис и така той е спасил Шатев от куршума. Дори и да е измислица, факт е, че необходимото се случва и Шатев отървава смъртната присъда. Той получава 15 години и е изпратен да ги излежава в кюстендилския затвор.

След 9 септември 1944 г. Шатев излиза от затвора. Получава скромна сума, за да си набави прилични дрехи. Дава всичко на свои бедни роднини, които му се оплакали от немотия. Заминава за Македония със затворническите си дрехи, за да участва в градежа на югославската република. Избран е за член на Президиума на македонското народно събрание и депутат в Съюзната скупщина. След това е назначен за министър на правосъдието. Под негово ръководство съдебната машина активно работи против опонентите на новата власт. Само за няколко месеца са образувани над 15 000 дела. За съжаление, в болшинството си това са българи.

Но скоро Шатев осъзнава, че работи против идеалите, за които като българин се е борил цял живот - да види Македония свободна и независима от чужда опека. През юли 1946 г. чрез българската легация предава лично послание по този въпрос до Георги Димитров.

Ясно заявява, че пътят към отделянето на македонските земи от България и включването им като самостоятелна единица в бъдещата СФРЮ е „въпрос неактуален и че всъщност политиката на ЦК на ЮКП е агресивна и националистическа, но просто прикрита под булото на комунизма”.

Освен с това, Шатев прави впечатление с изключителната си скромност. Не ползва нито една от привилегиите, които може да има, заемайки високия министерски пост. Върви пеш, въпреки че му се полага автомобил, не ползва специалните хранителни купони.

Всичко това го превръща в парлив въглен сред управляващите, което се отразява веднага след раздора Сталин-Тито. Шатев е свален от всички постове и поставен в изолация. През юни 1949 г. го арестуват в Загреб, където живее семейството му. Обвинен е, че работи за съветското разузнаване. Отвеждат го в Скопие и единадесет месеца е затворен в килия за смъртни.
 
След това е настанен в порутена къща в Битоля и поставен под постоянно наблюдение. Не му разрешават никакви контакти с близки и външни хора. Лишен от пари, е принуден да събира стари вестници из улиците на града. Спират му електричеството и отоплението. Получава храна на два дни по веднъж. В края на януари 1951 г. силите го напускат и е откаран в затворническото отделение на битолската болница. Тук умира на 29 януари 1951 г. Само петима негови близки получават разрешение да присъстват на погребението му - съпругата му, сестра му и други трима негови приятели. Полагайки измъчените му останки в гроба, сестра му простенва: „Ех, Павле, Павле, защо не загина с братята си гемиджии...”.

Така, делнично и сиво, без цветя, речи и прощални салюти завършва неспокойният живот на последния солунски атентатор - Павел Шатев.