Ролята на Радев за краха в държавата

След два месеца ще се проведат петите за малко повече от две години парламентарни избори. Началото на политическата криза поставиха протестите срещу 96-ото правителство на България, избрано на 4 май 2017 г. Неговият редовен мандат приключи на 16 април 2021 г. Датата 9 юли 2020 г., на която започнаха т. нар. граждански протести с искания за оставките на премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев, може да се приеме като начало на продължаващата и до днес политическа криза в страната. Днес констатираме, че тези протести обслужиха интересите на видни български олигарси, които имаха и имат амбицията да сложат ръка явно или задкулисно върху управлението на страната. За да решат свои проблеми, най-често с правосъдието, но и да увеличат по-бързо богатствата си. И наистина някои от тях с основание се притесняват, че могат да бъдат изправени пред съда. Затова и те заложиха на нещо добре познато от футбола: нападението е най-добрата защита.

Протестите от 2020 г. бяха нападение срещу българската държава с цел тя да бъде трайно дестабилизирана.

Те не бяха многобройни, но бяха мощно медийно подкрепени. Но това показа, че у нас много от медиите не са свободни. Те са пленени от същите задкулисни среди и кръгове, които искат да дестабилизират България. А една дестабилизирана България представлява слаба точка в европейското единство, сигурност и отбрана. Особено в условията на ескалиралата през февруари 2022 г. руска военна агресия срещу Украйна. Съзнателно или от глупост т. нар. промянаджии постигнаха точно това. Те прехвърлиха управлението на страната в ръцете на президента Румен Радев, който не скрива своите симпатии към Русия. И дори станахме свидетели как коленичеха пред него.

Някои политолози обясняват последвалите събития – проведените четири пъти парламентарни избори, след които само веднъж бе съставено редовно правителство, и то за много кратко време – от 13 декември 2021 до 22 юни 2022 г., като опити за отхвърляне на „статуквото“ и модела „Борисов“. Това е манипулация, която най-вероятно е също добре платена. Нито веднъж през последните 12 години Европейската комисия не излезе със становище, че този „модел“ е различен от познатите европейски управленски модели. Нещо повече. Именно Европейската комисия подкрепяше този „модел“ в България, което бе особено видно в периода, когато страната ни председателстваше Съвета на ЕС в периода 1 януари – 30 юни 2018 г., т. е. в периода на т. нар. трето правителство на премиера Бойко Борисов. Година по-късно коалицията ГЕРБ-СДС спечели изборите на Европейски парламент. Това доказа, че българските граждани имат доверие на тези две партии за тяхната проевропейска и респективно евроатлантическа политика. Но това доказателство не се вписваше в сценария за дестабилизация на България. Затова и реакцията на антиевропейските сили у нас, маскирани като протестиращи срещу „модела Борисов“, не закъсня.

И последваха две загубени за България години, в които политическата криза постепенно премина в икономическа, във висока инфлация, която стопи доходите на българските граждани, в разпад на държавността чрез практическото прехвърляне на една от властите – изпълнителната , в ръцете на президента.

Политолози обясняват невъзможността на политическите партии да съставят редовно и стабилно правителство на страната с „червените линии“, които те чертаят помежду си. Но същевременно редица гласувания в парламента показаха, че това е фиктивно обяснение. Оказа се, че партии, между които има такива линии, успяват да постигнат разбирателство по редица важни за страната въпроси, с изключение на един – създаването на стабилно редовно правителство. Това вече е подозрителното, защото много често лидери на партии, които се афишират като „промяна“, говорят за мафия, но деликатно премълчават факта, че мафията винаги се е чувствала най-добре, когато изпълнителната власт е слаба и няма законодателна власт, т. е. парламент, който да я контролира. От 12 май 2021 г. до наши дни България се управлява от служебни правителства общо 15 месеца, а редовно правителство сме имали по-малко от 7 месеца. Това говори за нещо по-различно от партийна несъвместимост и „червени линии“. Говори за сценарий за дестабилизация чрез трансформиране на парламентарната република в президентска. Това обяснява поведението на партии като „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“, БСП и „Възраждане“, както и на пребивавалата за кратко в парламента „Изправи се! Мутри вън!“. Обяснява и появата на нови партии като „Български възход“. Партийното роене е само видимият израз на дестабилизацията на страната.

Статистиката показва, че в периода на дестабилизация в България рязко са нараснали организираната престъпност, както и нелегалното преминаване на границите от мигранти. Аферите с използването на посредници при доставката на газ и износа на оръжие за Украйна, както и скандалите „Джемкорп“ и НЕКСО са само върхът на дестабилизиращия айсберг. Истината е, че за българския народ т. нар. промяна се оказа връщане назад в развитието към управленски практики, които смятахме, че са останали безвъзвратно в комунистическото минало.

Сега предстоят отново парламентарни избори.

Политическата логика показва, че след тях стабилно правителство ще може да се състави само с участието на ГЕРБ-СДС.

Всяка друга формула, която цели изолирането на тази коалиция, ще означава продължаване на дестабилизацията и кризата в страната. Тоест хаосът, който наблюдаваме с отвращение през последните две години, ще продължи. От европейска гледна точка е логично партиите, които се самоопределят като десни или десноцентристки, които се афишират като евроатлантически, да направят управленска коалиция заедно с ГЕРБ-СДС. Защото това е десноцентристката политическа сила у нас, която заслужено има и свое място в семейството на десноцентристката Европейска народна партия. А това е партията с най-голямо влияние в Европейския парламент. Една такава коалиция ще се приеме положително в ЕС и със сигурност ще успее да реализира важните за страната цели като приемането ни в Шенген и в еврозоната. Но тук е важно да се знае, че партия като „Продължаваме промяната“ няма ясно оформен политически профил. Тя е по-скоро популистко формирование, което циркулира по оста ляво – дясно, без да може ясно да се определи. А това я прави източник на нестабилност и дестабилизация. Много често решенията на тази партия са импулсивни, плод на временни и случайни настроения. Точно това наблюдавахме, когато премиер на страната бе нейният лидер Кирил Петков.

От друга страна, политически обединения като „Демократична България“ представляват миш-маш от левичарство и центризъм. А това неизбежно би тласнало евентуална тяхна коалиция с ГЕРБ-СДС по-скоро в центристка, отколкото в дясна посока. И ще бъде фактор, както впрочем се случи преди години с Реформаторския блок, за несигурност в такава коалиция. С други думи, ситуацията, до която достигнахме в резултат на дестабилизационните действия на президента и партиите на „протеста“, се намира в такава фаза, че дори и най-логичната от европейска гледна точка управленска коалиция не гарантира сигурност. Допълнителен фактор за дестабилизация и несигурност ще се яви евентуалното предизборно обединение на ДБ и ПП.

Нелогично е да очакваме ГЕРБ-СДС да се коалира с БСП.

Коалиция на десни и леви няма да има, защото това би довело до размиване на политическото пространство, а и видяхме колко катастрофално за България се оказа включването на БСП в управленска коалиция заедно с ДБ и ПП. Изминаха четири месеца от това управление, а продължват да излизат все нови и нови данни за скандални решения и действия, предприемани от правителството на Кирил Петков и Корнелия Нинова. А това също действа дестабилизиращо на държавата ни.
Много важно ще бъде поведението на Движението за права и свободи след изборите. Тази партия показа през кризисния период трезво поведение. От следизборното поведение на тази либерална партия ще зависи много. Със своите откровено прокремълски позиции партия „Възраждане“ ще продължи да бъде нежелана от никого за управление. Тя ще си тлее като опозиционна партия, подобно на партия „Атака“.

Изводът е, че няма много варианти за правителство след изборите.

Важен е и въпросът за предизборното и следизборното поведение на президента. Това, което стана очевидно през последните две години, когато Румен Радев бе преизбран основно с гласовете на БСП, ПП и ДБ, е, че той се превърна във фактор, усилващ дестабилизацията в страната. Прави го напълно съзнателно. Това е избрана от него стратегия. Тя му осигурява властови възможности, възползвайки се от дестабилизиращите действия на партии като ПП, ДБ и БСП. Затова и президентът реално упражнява изпълнителна власт, ползвайки тези партии като свои патерици. А те, горките, са толкова много вгледани в пъпа на собствената си „изключителност“ и „умност“, че не схващат как са употребени за цели, които нямат нищо общо с националните интереси.

Президентска република България няма да стане.

Но със сигурност ще продължи да има партии, които да обслужват стратегията на президента за прехвърляне в негови ръце на властови възможности. А това ерозира демокрацията и конституционния ред и води до дестабилизация на страната. Парламентарната република се нуждае от постоянна грижа и защита. Това означава да има редовно и стабилно правителство, с работещ парламент и устойчиво парламентарно мнозинство в него. С ясно очертаване на ролята и на опозицията.

Предстои година на трудните, но необходими на България решения. Това ще изисква компромиси, което не означава, че всички партии трябва да се накачулят във властта, колкото и привлекателно да е това за тях. Разделението на власт и опозиция е постаментът на демокрацията. Без него тя не съществува. Затова и на експеримента „промяна“ трябва да се сложи край и страната ни да започне да функционира като нормална европейска държава.