Бедността, която ни ощастливява

България, оказва се, е една дълбоко нещастна, бедна и безперспективна държава. Населението й се топи с 8 души на час, 3 милиона работят зад граница, защото няма какво смислено да правят тук, а демографската катастрофа, освен че ликвидира 1500 села за четвърт век, вече изтрива и градове от картата на страната.

И докато другите европейци усвояват фондове и създават свои собствени марки и разпознаваеми брандове, ние не само нямаме национална индустрия, но и киселото ни мляко е съмнително родно и изтича като злато през веригите супермаркети на колонизиралия ни капитал. Така сме и ще бъдем енергийни несретници и клошари край кофите за смет.

Единственият кеф, който ни ощастливява от това в какофонията на глобалното село, е, че мизерията ни е толкова отчайваща, а вонята на кир и пот – непоносима, че ни заобикаля и не ни бомби световният тероризъм. Засега!