За хора, които безцелно пропиляват дните си, мотаейки се насам-натам, без да свършат за пет пари работа, народът е измислил мъдрост - „Ден да мине - самун да загине“. Тази поговорка с пълна сила важи и за парламента. Там настоящата власт я кара на принципа: „ден да мине – скандал да замине“. Скандалите, обаче, се раждат и отминават с такава скорост, понякога и по два на ден, че вече им забравихме началото и края.
Все пак май стартът бе култовото изказване на шефа на бюджетната комисия Проданов. Като кадър на „Голдман Сакс“ той безспорно разбира от финанси и икономика, но очевидно е скаран с политическата комуникация, за да изръси от трибуната на НС, че „не всички пенсионери ще умрат от глад без 2 евро“ по повод отпадането на месечната ковид добавка. Те от глад не умряха, но умряха от срам, че така ги третират от най-високата трибуна на държавата. После депутатът трябваше две седмици да се обяснява какво е искал и какво не е искал да каже с неуспешния си опит за хумор.
Като разбраха, че от 2-те евро на пенсионерите няма да напълнят фиска, някой корифей се присети да забранят домашната ракия. Който иска да я произвежда и подарява, да си плаща данък. Тук вече ситуацията стана революционна. Разбра се, че да посегнеш на домашната ракия, е все едно да посегнеш на единствената радост, която е останала на Бай Пенчо от Горно Нанадолнище на попрището жизнено към края, както вероятно би се изразил многоуважаемият Данте Алегиери. Мъдреците от финансовото министерство осъзнаха това с голямо закъснение и след съответния брой извинения и доуточнения и този скандал отмина, а хазната пак остана празна.
Единственото, което постигнаха хората на Радев, е че завинаги загубиха Бай Пенчо като техен гласоподавател.
Докато прогресивните кадри творяха във финансовото министерство, корифеите на словото творяха в парламента. Слави Василев, набеден за Цицерон на парламентарната група, изнесе паметна лекция на парламентарните репортери, в която обнародва новите правила, по които ще работят в НС. Есенцията на промените бе, че вече той ще посочва кой да го пита и какво да го пита. Както му харесва. Тази иновация въобще не хареса на журналистите и те в един момент бяха на прага да спрат да изпълняват служебните си задължения. Последваха нови седмици обяснения и оправдания, и в крайна сметка свободата на словото и независимостта на медиите бе спасена.
На малко по-късен етап обаче угрозата надвисна над парламентарната опозиция. Тя бе дамгосана от зам.-председателя на парламента Ангелов като „ранено животно“, при това с отпаднала необходимост. Ефектно! Сега опозицията стои омърлушена по банките и чака да разбере как ще я забранят? С промяна на конституцията ли, с извънреден закон или с някакъв подзаконов акт?
Изненадващо, заедно с опозицията, най-неочаквано изпищя и управляващото мнозинство. Другият Цицерон - Антон Кутев, горко се оплака, че техните министри, както се казва, не ги бръснели за слива и те научавали от „животинската“ опозиция какво ще трябва да гласуват в пленарна зала. След което започвали да се червят и оправдават при поредното им сервирано мислено-недомислено законотворчество.
С предложенията за промени в Закона за личната помощ обаче от финансовото министерство направо избиха рибата, като преди това настъпиха мотиката. Защото тук вече става въпрос не за домашната ракия, а за децата с увреждания. Кой бе действителният автор на налудничавата идея, че с радикална реформа на този закон ще се прекратят всички далавери и измами в тази чувствителна област и бюджетът ще бъде напълнен, така и не се разбра. Майките естествено изпищяха на умряло, че няма кой да се грижи за децата. И прогресивните парламентаристи пак заиграха обичайния танц в парламента - едно напред, две назад. В крайна сметка и тези поправки бяха оттеглени. Но още един ден замина, още един самун загина и още един скандал отмина. И никаква работа не се свърши.
След като не успяха да се оправят с майките, хората на Донев хвърлиха око на втория пенсионен фонд, част от който трябваше да бъде прехвърлен в държавния пенсионен фонд и така да се намерят липсващите милиарди за връзването на бюджета. Тук обаче скандалът стана колосален и не можа да отмине толкова бързо. Намирисваше на национализация и работата стигна чак до Европейската комисия, а опозицията за малко да наеме и детективи, които да установят точната епистоларна комуникация между министерството на Донев и европейските институции и да разобличат кой лъже, кой крив и кой прав. Добре, че и тук патакламата завърши с щастлив край и вторият пенсионен фонд отърва кожата.
Така от дума на дума, от гаф на гаф, нещата стигнаха до чуждестранните хранителни вериги. Те трябваше да бъдат изкарани като основните виновници за галопа на цените и мъките на пенсионерите. Накрая на изпълнителния директор на „Кауфланд“ Петров му писна и си изпусна нервите, казвайки непремерени и направо обидни думи за държавата, за което си плати с поста. Доста от нещата обаче, които имаше предвид злополучният изпълнителен директор, бяха истина. Когато кьорав инвеститор вече не иска да се завърти в България, когато всеки ден известни компании се изнасят от страната, отношението към най-големия останал тук чужд инвеститор и най-голям работодател и данъкоплатец , би трябвало поне да е една доза по-внимателно.
Този скандал обаче съвсем не се е разминал и нищо чудно в един момент да видим гърба на „Кауфланд“ и „Лидл“ на Калотина. Да си представим, че в един мразовит януарски ден свободата идва, счупваме мръсните окови на веригите. И?... И в същата мразовита сутрин 1 милион пенсионери в София слагат по два ката дрехи, за да не настинат, и тръгват да пазаруват. Къде? Питаме изкуствения интелект и той ни информира, че освен 47-те магазина на българското „Фантастико“, които не могат да поемат такъв клиентски поток, според платформата „Golden Pages“ в София са регистрирани 399 малки магазина за хранителни стоки плюс още около 100 на друга фирма, плюс още вероятно хиляда по кварталите, повечето от които са в сивата икономика и не плащат данъци. И така в деня на Свободата около 1 000 000 премръзнали пенсионери атакуват 1500 малки магазинчета, т.е. по около 666 на магазин. Да, но продавачът зарежда само 60 хляба - бял и „Добруджа“ и хиляда по-малко продукти и видове стоки от веригите. А пенсионерът рано сутрин е свикнал да му замирише на топъл хляб, току що изпечен в пекарната на веригата, от който има 20-30 вида. При това освен, че цените в малкото магазинче обяснимо защо са по-високи от тези във веригите, никой не може да удостовери какво е качеството на хранителните продукти в него. И тогава какво? При такова нулево предлагане и колосално търсене цените ще скочат двойно и тройно. Собственикът ще трябва да направи непосилни инвестиции, за да посрещне търсенето. Тези инвестиции ще ги плати премръзналият пенсионер, ако дотогава не хване фатален грип по опашките. Но цените да скочат и петорно, стоките просто няма да ги има. А освен 1 000 000 пенсионери, в София има още 1 милион клиенти, които също трябва да пазаруват и да се изхранват. Те какво правят? Това означава ни повече, ни по-малко продоволствена катастрофа, защото веригите държат 70% от търговията. При тази атака срещу веригите, държавата има ли план Б?
Играта със западните хранителни вериги и супермаркетите е загубена отдавна. Например, годишният оборот на магазините на „Лидл“ в целия свят превишава 5 /!!!/ пъти брутния вътрешен продукт на братска Македония и 1,5 пъти този на България. Така че когато вече уволненият директор на „Кауфланд“ каза да не ги тормозят излишно, защото са много големи, те наистина са много големи. Но поне държавата да бе изискала навремето да ги направят както е на Запад, извън градовете, за да не убиват малките магазини в центъра. Както е казано, да му имам акъла на българина, който му идва после. Така че хубаво, ще счупим веригите на оковите. А после?

Все още няма коментари