Борисов, Христо Иванов и политическите джендър страсти

През далечната 1977 г. испанският режисьор Луис Бунюел вади на бял свят един от своите киношедьоври – великия филм „Този неясен обект на желанието“. Сюрреалистичното минало на Бунюел прави филмите му трудни за разказване, защото в тях наистина визуалното е от ключово значение, но ако се опитаме да обобщим сюжета, в него се разказва за любовта на възрастен мъж към млада танцьорка на фламенко, която непрекъснато му се изплъзва. Филмът е странен, лунатичен и интересен дори и само заради това, че главната женска роля се изпълнява от две актриси. Някъде четох интересно обяснение на Бунюел за този факт – започнал филма с една актриса, по средата му се наложило да я смени, но понеже му било жал за заснетия материал, решил да остави вече сниманото и после да продължи с другата. Разбира се, се е шегувал. Метафората му е по-различна – желанието има повече образи, отколкото можем да си представим и корените му са по-дълбоко в душата на един човек, отколкото дори самият той предполага. Заради това е смяната на актрисите – желанието стои отвъд лицата, то е някъде в дълбините на емоциите, душата и безсъзнателното.

Но стига толкова безсилни упражнения по кинокритика. Идеята е друга – докато гледам последните маневри, изявления и терзания на Бойко Борисов за „Демократична България“ винаги се сещам за „Този неясен обект на желанието“. Аналогията е пряка, очевидна и изгаряща. В последните дни чухме от експремиера как Христо Иванов трябвало да стане министър-председател на страната. В емоционална тирада, достатъчно неприсъща за него, Борисов се разтече като ягодово желе и емоционално изхлипа пред журналисти под формата на пряко обръщение към лидера на ДБ: „Познавам те добре, като вицепремиер беше честен, добър, аз нямам забележки към теб“. И какво се оказа – ГЕРБ са готови да подкрепят кабинет на „Демократична България“. Единственото им условие – да бъдат поканени на романтична вечеря, пардон, на политически разговори. В името на тази вечеря, ох, извинете, преговори, Борисов дори се самобичува, че е предложил несериозен подход за първия мандат – не можело да се правят преговори с посредници, необходимо било лидерите да поемат отговорност. И този процес на поемането на отговорност трябвало да изригне в подписването на нов обществен договор, каквото и по дяволите да означава това.

Много може да се каже по тази любовна маневра на Борисов, но преди да се опитаме да я анализираме, реших да си направя един експеримент. В коварния гугъл написах имената „Бойко Борисов, Христо Иванов“, за да видя какво ще ми излезе. И още на първата страница попаднах на култови заглавия. Например от 2020 г. – „Бойко Борисов: Христо Иванов е цар на задкулисието“. От 2022 г.: „Бойко Борисов към Христо Иванов: Ти си в коалиция с Путин“. И мога да изредя още доста такива заглавия, но няма смисъл да затормозяваме текста. На фона на тази взривна словесност изведнъж се появява бомбата – Борисов иска Христо Иванов за премиер. Този неясен обект на желанието. Как се впива в душата и не ѝ дава минута покой!

Разбира се, че в този нов завой има не само чиста любов и желание, а и достатъчно коварство. Борисов разполага себе си на територията на консенсуса и показва, че е готов да приеме дори и разговорите за съдебна реформа, а вероятно и за смяната на Иван Гешев в името на успокояването на държавата и създаването на стабилност. Конфронтация срещу съгласие. Първото много трудно може да бъде защитено и вероятно заради това преди любовната оферта на Борисов самият Христо Иванов започна да говори, че трябва да се излезе от конфронтационния стил, ако искаме да има правителство. Нека да не разглеждаме това само като елементарен страх от нови избори. Това е силен елемент от търсенето на съгласие, но е ясно, че ДБ се намира на етап, на който се нуждае от някакъв властови пробив, защото иначе партията все по-упорито прилича на фейсбук кръжок по политика, а това е сертификат за сериозни действия. Това с оръжията за Украйна може и върши работа за патетичните есета на тема „доброто срещу злото“, но ДБ няма нито един пробив по голямата си тема – съдебна реформа и борба с корупцията. Тук обаче има малък и злостен капан. Ако ДБ самичка влезе в каквато и да е колаборация с ГЕРБ, на следващия ден Христо Иванов ще се събуди без избиратели. Те до един ще мигрират към ПП, защото в градското дясно си падат по мелодраматичните жестове и големите изоставяния. Заради това той допусна участието на ГЕРБ в подкрепата на правителство, но обяви, че е работа на ПП и на ГЕРБ да се разберат. Това е неговият начин да се защити от обвиненията в предателство. Необходим му е патньор за този танц, както и застраховка, че няма да го прострелят коварно в гърба. Но само си представете, ако Корнелия Нинова беше казала това – вече щяха да маршируват наказателни взводове, които да палят клади по уличните кръстовища. Христо Иванов обаче може да пуска тайно ГЕРБ в спалнята си, когато пожелае.

И сега имаме интересно уравнение за решаване – Борисов иска Христо Иванов, Христо Иванов иска кабинет, но само ако ПП го подкрепят, а ПП от самото начало се опитват да изземат цялото анти-ГЕРБ говорене и това беше основното им позициониране на първо място. При така изработената логическа верига кабинет не е възможен, а ако се случи, ще бъдем наясно, че в него е намесено нещо задкулисно, тайно, прикрито. Нещо, което не са ни казали. Така описаната схема е ритник по кокалчетата и за Радев, защото връчването на мандат на ДБ няма как да не му донесе репутационни щети. Все пак дава право на власт на най-мракобесните евроатлантици, които са готови да си отсекат и пръстите на ръката само и само Херо Мустафа да си замине в добро настроение от София. Изобщо офертата „Христо Иванов –премиер“ крие в себе си доста дълбочини, подобно на политически трилър, който започва с кражба, а накрая се оказва поставена на карта съдбата на света.

Въпреки това обаче остава неясна тази страст на Борисов към „Демократична България“ и персонално към Христо Иванов. Градското дясно е шумен, но незначителен обществен фактор. Дори и във времена, в които са в „подем“, те трудно могат да вземат двуцифрен резултат, но Борисов определено изпитва безкрайно желание да флиртува с тях и да направи всичко възможно да ги дръпне на своя страна. Това няма как да не дразни хардкор-феновете на ГЕРБ, защото те виждат, че техният лидер, олицетворението на мачовщината в политиката, по отношение на ДБ изпитва някакви потулени джендър страсти, които не просто не му прилягат, а които го унищожават. Защото сектата не би приела Борисов, дори и той да им даде цялата власт на земята. Това е част от голямата снобария в политиката, която те изразяват по най-хищен начин. Градската и селската десница бяха в коалиция в периода 2014-2016 г., но градската се спомина след този съюз, та трябваше да се възражда под ново име.

Единствената сила на ДБ е в това, че те имат зад гърба си титаничен медиен ресурс, щедро тъпкан с американски грантове, и могат да налагат дневния ред на обществото, дори и когато темите, които ги вълнуват, са абсолютно абсурдни и нелепи. А Борисов е медиен човек, той е формиран за политиката в новото медийно общество и вероятно заради това е това неясно желание, което постоянно изпитва към „Демократична България“ и техните политически разсейки.

При всички положения обаче еротично-политическото напрежение, което властва на терена на десницата, гарантира, че всеки кабинет, който бъде постигнат, ако бъде постигнат, ще е нетраен, крехък и зъл. Едно управление може да издържи в компромисно състояние доста дълго време, но ПП, ДБ и ГЕРБ са нетрайна политическа сплав и заради това, ако има кабинет, ще го видим как изгърмява сериозно при първата тежка политическа криза. Всъщност Борисов може и да не иска управление, а да си търси разказ за следващите предсрочни избори, но така или иначе, слагайки Христо Иванов на топа на устата и любовта в този наратив, ясно ни демонстрира, че буреносната любов ще продължи. До пълна анхилация или доживотна коалиция. Желанието има повече политически лица, отколкото ни е удобно да признаем...