Легендата на българската естрада Тодор Трайчев: Отредиха ми срамните 350 лева пенсия за неистовия труд!  

Тодор Трайчев е една от легендите на българската поп музика. Роден е на 28 януари 1950 г. в София. Той беше половинката на известния дует „Мариана и Тодор Трайчеви“. През 1984 г. емигрира със семейството си в САЩ и дълги години живееше в Америка, но след кончината на втората си съпруга Даниела през 2016 г. реши да се прибере обратно в родината. Сред най-големите им хитове с Мариана остават „Искам да те нарисувам“, „Слънчева жена“, „Зад прозореца“, „Завръщане“, „Прощавай, палавнице“. След „бягството“ в Щатите хитовете им са забранени за излъчване и повечето ленти са унищожени, но някои от тях оцеляват благодарение на колегите на Тодор от националното радио. Тодор и Мариана имат общ син, но не поддържат връзка от дълги години.
 
- Г-н Трайчев, какво ново около вас? Творите ли след пандемията и как ви се отрази дългата изолация?
- За истина или на майтап, за мен пандемията дойде тъкмо навреме. Бях се задръстил с еднотипни ангажименти и си мислих, че ако не преживея нещо стресиращо, остатъкът от моя живот ще премине скучно. Сега вече съм вдъхновен в опитите да възобновя всичко направено от моя дует с Мариана през изминалите години. Усетих се, че в мен още извира човешка музика и съм длъжен някак си да я освободя заради себе си и заради тези, които я харесват. В този смисъл пандемията ме затвори у дома и ми даде възможност да се заема с това, което най-добре правя – да се справям с проблемите по време на тревога. В резултат на „пандемичните“ ми усилия са двата моноспектакъла „Завръщане“ и „Born in Bulgaria“. С уникални видеокадри и жива музика разказвам на младите в САЩ и на тези, предпочели да останат в България, колко трудно се отглежда приятелството днес и че щастието не е „самотен бегач на дълги растояния“.

– Не можахме да отдъхнем след Ковид и светът се разтресе от войната в Украйна и последвалата криза. Животът у нас става все по-труден, как се справяте?
- Не използвам думичката „мразя“, но по отношение на войната мога смело да заявя, че я мразя и ненавиждам във всичките ѝ форми и проявления. Отвратен съм от посегателството над човека и пренебрежението на отдавна установени правила и договорености. Вече сме в XXI век и си мисля, че свободата и законът са свети за всяко живо същество. Имам две деца и неволно си представям, че някога те трябва да живеят в несигурност, да се борят за своето физическо оцеляване. Както всеки баща на този свят, съм готов да ги браня до последна капка кръв, независимо откъде и от кого идва заплахата. Като истински свободен човек не желая никой да ме наставлява кой е виновен и кой не. Имам собствени очи и хладен ум. Мога сам да преценявам своята истина. Такива бащи като мен сега има много по света!

- Дълги години бяхте в Америка. Какво ви върна в родината и успяхте ли да сбъднете американската мечта?
- Не мога да си представя как изглеждам отстрани, когато се замисля за България, но още в самолета станах обект на чуждо любопитство. Когато разбра, че нямам семейство тук, стюардесата ме погледна с недоумение. Трябваше да обяснявам, че се прибирам в моята България, защото ми е Родина, а не роднина... Тя пак не ме разбра! Ех, Америка, Америка... Когато си дойдох, служителката на касата на НДК едва ли знаеше, че осъществи голяма част от българската ми мечта. Тя ме погледна с широко отворени очи, прегърна ме и сподели, че само преди няколко дни „семейният съвет“ е решил „Искам да те нарисувам“ да стане главна песен на сватбеното тържество на дъщеря ѝ. Щастието беше и мое... В Бургас бях помолен от една случайна жена на улицата да направя изненадващо посещение в болницата, където сестра ѝ бере душа. Свирих с китарата и пях с часаве край леглото на моята почитателка, но, уви... Това бяха първите случки по пътя към Родината ми, след като я напуснах като „невъзвръщенец“ през 1984 г., и сега се връщам към нея като по-добър човек.

- Бяхте споделили, че българската ви пенсия е 19 пъти по-ниска от американската. Още ли е така и смятате ли, че творци като вас трябва да бъдат поощрявани от държавата?
- Бих казал, че успехът ми не се гради само на можене, но и на смелост, късмет и рискове. Благодарение на тонове усилия и приключенски ентусиазъм успях да задържа финансовия просперитет на моето семейство и да се разгранича от срамните 350 лева пенсия, отредени за мен и неистовия ми труд сега и в миналото. Като бивш ИД на Асоциацията на бългаските изпълнители искам да изразя болка и недоумение относно „грижите“ на нашите управляващи за възхода на българската култура. Сигурен съм, че скоро артисти, музиканти, художници ще осъзнаят своята сила и ще поискат това, което им се полага. А моята американска мечта вече няма финансови измерения.

- Имате изключително интересен и дори драматичен житейски път. Кои бяха най-трудните и най-красивите моменти в живота ви?  
- Както много други смъртни, и аз се скъсах да пътувам по света, за да търся къде се е скрило щастието ми. По пътя все нещо тръгваше и после спираше. Понякога си казвах – живот ли е това? Тръгна ми някак в началото. Избрах си занаята и още правя музика. Пътувах, видя ме целият свят. Влюбвах се, жених се... Направих си децата. Дори си навъртях годините. Видях дълбокото и високото. Викам му: „Живот ли си, какво си? Сега ли се сети да ме спънеш, да ме тръшнеш в земята?… Опита да ми вземеш щастието. Опита се, ама късно!.. Вече ми остава само да мисля за хубавото в минало време, да сънувам светлините на бъдещето. Оттук нататък продължавам сам. Кучката Лиза и китарата ми в ъгъла на стаята са най-добрите ми приятели. Пея и си свиря всеки божи ден. Не останах равнодушен към себе си. Събрах песните си в три албума, мислите в три книги и излях себе си в тях без никакъв срам и предразсъдъци. 
- През 2016 г. загубихте своята съпруга Дани. Как успяхте да продължите напред? 
- Говорихме за щастливи и не толкова приятни моменти в живота. Това дойде, за да ми покаже, че всичко в живота си има граници. След всичко случило се знам, че във Вселената няма човек, когото да съм обичал повече от моята съпруга Дани, на когото да съм посветил живота си и когото няма да предам дори след смъртта. Тя дойде на „гости“, за да постави на изпитание една любов и безгранична преданост, която можем да срещнем в сонетите на Шекспир или в очите на влюбените млади хора. Сигурен съм, че до последния миг бях с нея и на концертите си не пропускам да изпълня песни, посветени на нея. Ей така, за да си отдъхна от напрежението и умората... 

- Как са децата ви? С какво се занимават и наследили ли са музикалния ви талант? 
- Панталей стана мъж на жена си. Некога не съм очаквал той да пропее. Но пък обича жена си Рейчъл и ѝ обръща повече внимание, отколкото на мен. Мисля, че така трябва да бъде. Мъчителните кросове, първите уроци по плуване и велосипед, футболът останаха за моя сметка, но поне съм горд, че отгледах един можещ, силен и усмихнат мъж. Теодора също успя. За втори път тя грабна голямата награда на САЩ за своите дейности в областта на рекламата, откриването на нови центрове и организацията на фитнес стратегии. Снима се в музикални клипове, умна и красива. А през свободното си време идва в България да прегърне баща си и да му целуне ръка. За нея също не се тревожа! 

- Навремето как преодоляхте обидата безбройните ви хитове да бъдат забранени, а с решение на ЦК на ДКМС записите да бъдат унищожени, след като емигрирате в САЩ през 1984 г.? 
- Вече изпитвам безразличие към действията на тогавашните властници, въпреки че не очаквах подобна унищожителна буря. Думичката „забранени“ е много мека за погрома над всички клипове, плакати, музикални произведения, ленти с телевизионни предавания. Силна болка изпитах само когато разбрах, че едно от дърветата, които засадихме заедно с най-известните звездни изпълнители пред Дома на културата в Перник, е било изкоренено по нареждане на ДКМС. И досега там тлее дупката на дървото, което Мариана и Тодор Трайчеви засадиха. Дървото на срама, както го наричам аз... Днес този казус не представлява проблем. Още тогава предчуствието, че с пари може да се купи всичко, ме накара да закупя на черно всички записи от тогавашния „Балкантон“ и сега с гордост да ги възобновя под формата на диск с „Най-доброто“ от славния дует. И не само това. Научих се да монтирам клипове, написах текстове и музика за нови песни, създадох три нови моноспектакъла за чудо и приказ, на които съм водещ и изпълнител. 

- Възможно ли е култовият дует „Мариана и Тодор Трайчеви“ отново да се събере на една сцена? Успяхте ли да се помирите с бившата ви сценична партньорка и съпруга? 
- Не! Никога! Приемам, че вината е моя, но не искам дори чрез интервюто във вашия вестник да бъркам в личното пространство на Мариана. Не съм се чувал с нея и дори не я видях на сватбата на сина ни Панталей. На всеки мой концерт не пропускам да ѝ благодаря за прекрасния глас, с който изпълни песните ми. Така ще бъде... 

- Много почитатели ви определят като музикални легенди. Чувствате ли се така? 
- Категорично се противопоставях на термина „легенда“, докато не си представих пътя от стъпването ми на сцената досега. Бегло си припомних концерта на корабчето от началото до края на река Дунав и осеяния бряг с ликуващи хора. Ами те не бяха колкото стадион, а стотици хиляди и нагоре. В Португалия дишахме прахта на близо половин милион танцуващи на открито. Ами на фестивалите в Куба, Алжир, на Олимпиадата в Москва... Не мога да забравя изпълнението на дует „Трайчеви“ на националния празник на САЩ в Хардфорд (Кънектикът). Повече от половин милион празнуващи видяха как българите пред градския театър „Олд Стейт Театър“ със сълзи на оче едва изпяха песните си, подкрепяни от симфоничния оркестър на града. И още много, много красиви моменти на турнетата в СССР, Алжир, Канада... Стигнахме до десетките почетни гражданства и признания от Пловдив, Каварна, Стара Загора и още... Получих званието „Почтен гражданин на Москва“, но сега още се чудя дали вече го искам или не. Нека мине войната и после ще си говорим…