Преди 69 години, 20-годишен, участвах в младежката бригада, която през 1948-а довърши строителството на новото шосе през прохода Хаинбоаз. Макар през есента на предната година строителството официално да бе обявено за приключило успешно, през лятото на 1948-а бригадири от Четвърти търновски отряд отново работехме по строителството на шосето през прохода. Така беше, защото имаше много недовършени работи. През зимата активизирали се свлачища бяха затрупали на много места шосето със скална маса. Трябваше да се изправи и един голям завой.
Хаинбоазкият проход тръгва от север по течението на река Белица, пресича Средна Стара планина през седловината между Тетевенския и Еленския Балкан и по течението на Радева река достига до Николаево (тогава село), Казанлъшко. До 1946 г. през прохода е минавал стар тесен коларски път. От българската история Хаинбоазкият проход е известен с това, че през него на 2 юли 1877 г. минават предният отряд на руската армия и българските опълченци под командването на генерал Гурко, атакуват Шипка от юг, прогонват турските войски от върха и завладяват Шипченския проход.
В края на юни 1948 г. ни извозиха нас, бригадирите от Четвърти търновски отряд, с открити камиони от Велико Търново до лагера на отряда, който се намираше на южния склон на планината. Настаниха ни в големи походни палатки. Спяхме върху дървени нарове и върху дюшеци, пълни със сухо сено. Работихме в бригадата в продължение на 45 дни. Сутрин започвахме работа в 7:00 часа и работехме до 13:00. След това обядвахме и почивахме до 16 часа. От 16:00 до вечеря се провеждаха просветни занимания и спортни игри. След вечеря запалвахме голям лагерен огън, който осветяваше околните гори. Край огъня четите изнасяха литературно-музикални програми. Любима песен ни беше „Бригадирски романс“ по текст на младия поет Найден Вълчев. След това до късно танцувахме и се веселяхме.
В отряда се провеждаше съревнование – колективно между четите и индивидуално между бригадирите.
Съревнованието се отчиташе по броя на извозените колички със земна и скална маса, която изкопавахме с кирки. За честно отчитане на съревнованието четите две по две си разменяха писари, които брояха и отмятаха броя на извозените колички. Вечер край лагерния огън се съобщаваха имената на първенците за деня. В продължение на три седмици моята група, състояща се от петима души, беше все първенец. Впоследствие писарите започнаха да надписват броя на извозените колички и съревнованието беше опорочено.
Най-ярки са спомените ми как премахнахме една скала, край която шосето правеше голям завой и видимостта на пътя беше малка. В продължение на десетина дни 10 души бригадири дупчихме с железни шила и чукове монолитния камък. Пробихме в скалата много дупки, дълбоки по 1,5 метра. След това дойде майстор, специалист по взривовете. Той напълни дупките с експлозиви и във всяка постави детонатор с шнур. На повърхността свърза фитилите, излизащи от дупките. В определеното за взрива време ни наредиха да се изтеглим на безопасно разстояние от скалата. Майсторът запали фитила, след което над скалата блесна ярка светлина. Последваха страшен гръм и грохот. Парчетата камъни от разбитата скала прелетяха от взривната вълна над шосето и паднаха в реката. На бригадирите, които подготвихме скалата за взривяване, записаха в бригадирските ни книжки, че сме изпълнили дневната си трудова норма 150 процента.
През есента на 1948 г. шосето през Хаинбоазкия проход беше окончателно завършено и пътят бе открит за движение. Проходът пък бе преименуван в Проход на републиката.
Ангел АНГЕЛОВ, Габрово
Спомени от соца: Бях бригадир на Хаинбоаз
Довършихме обекта година след като бе официално открит
2 коментара