Референдумът на Слави – пълна тъпотия!

Науката определя два основни „модела” на демокрация – представителна и пряка.

При първата избирателят гласува веднъж на четири (или пет) години и оставя своите избраници да го „представляват във властта”. А ако е недоволен от тях, им дири сметка чак на следващите избори.

„Класиката” тук е Великобритания. Там представителната демокрация по принцип не допуска референдуми. Демек да си мислил, когато си ме избирал за депутат. После ще чакаш да те представлявам за едни пет години.

Макар че и там имаше изключения – примерно референдумът от 1972 г. за влизането на страната в ЕИО. Ще има и сега – за излизането от ЕС. Ама английска му работа.
„Класиката” на втория „модел” – на пряката демокрация, е Швейцария. Там се организират годишно средно по 57 допитвания – национални, кантонални, местни и т.н. И по този начин властта на всички равнища непрестанно се допитва до избирателите. Е, сега иде ред да кажа – ама швейцарска му работа.

Другата „класика” на този модел е Франция. Вероятно по-паметливите читатели на „Ретро” помнят, че през 1969 г. тъкмо след референдум слезе от власт великият генерал Шарл дьо Гол. При това, забележете – след като самият той го предложи!

А къде сме ние? Ами както май си ни е многовековен навик, в разкрачено положение.

По принцип (и според Конституцията ни) ние принадлежим към втория „модел” – на пряката демокрация. И това е съвсем логично – ние сме „континентална”, а не „островна” държава.

Обаче... Обаче нашите управници, след като се докопат до властта, май хич недолюбват да си питат електората по важни теми. Като например иска ли в НАТО или да? Или иска ли в ЕС или не?

Аз лично исках и двете, ама защо не ме попитаха, както сториха това властите на всички останали новоприети?

И сега вече на въпроса за прословутия „референдум”, организиран от Слави Трифонов.

В момента, в който пиша това (вторник), все още не ми е известно решението на Конституционния съд.

Известни обаче са ми други някои неща.

Първото е, че е пълна тъпотия да се опитваш да промениш традицията на историята. По принцип на референдуми се поставя един въпрос, на който отговорът е „да” или „не”. Е, за икономия на средства можеш да добавиш и още един-два. Важното обаче е да са в една и съща посока, а не разнобойни, какъвто е случаят.

Помислете си не само за клетия „допитван”, но и за комисиите, които трябва да обработват резултатите. Чисто технически как биха се справили, ако отчетат „4 „за” и 2 „против”, и какво ще е крайното им решение?

Второто е, че тези шест въпроса отразяват (или изразяват) силната конституционна (и правна) некомпетентност на творците им.

В някои от тях има и логика. Но като комбинация доста ме смущават. Защото смесват принципи от Изборния кодекс с промени в самата Конституция и въвеждане на „американизми”, неприсъщи за географския регион, към който принадлежим.

Третото е кой (и защо?) сезира по подобен повод Конституционния съд? Неговите правомощия са ясно разписани в основния ни закон и сред тях никъде не пише, че трябва да се произнася и по тъпотии.

Четвъртото е, че съм принципен привърженик на „пряката демокрация”, т.е. на допитванията до народа по важни въпроси. Но не и по тюрлюгювеч такива само за да правиш шум в системата.

И последно, но не и по важност. Да не би самата тази идея за референдум да не цели опорочаване на добрата практика на „пряката демокрация”?