Когато оставяхме ключа под изтривалката  

Днес децата не знаят какво е да връщаш бурканчетата от кисело мляко и бутилките от олио в магазина. Да си оставиш ключа под изтривалката, когато излизаш. Да пишеш писма на другарче в чужбина. Да отидеш на сладкарница и да ти налеят от кранчето една боза от шест. Да отключваш с ключа, който ти виси на ластик от врата. Така живеехме ние при социализма и детството ни мина щастливо.

На децата ни днес е трудно дори да им обясним за старите стационарни телефони с шайба или копчета. За нас обаче това е един мил спомен. Репликата - „прибирам се, че ще ми звъннат по телефона”, днес звучи комично. Тогава трябваше да се разберем с приятелите в колко часа ще сме си вкъщи, за да може да се чуем по стационарния телефон. Ако беше по-модерен, го носехме до банята или килера, за да може да имаме малко усамотение за така важните ни разговори със съучениците. Чакахме дуплекса най-накрая да затвори, за да може ние да наберем. Сега децата имат мобилен телефон едва ли не от детската градина и рядко го изпускат от ръцете си.
Много зависи от самите нас като родители дали детето ще обикне и познава книгата. Но електронните книги придобиват все по-голяма популярност. Децата ни едва ли ще отворят старите ни речници и енциклопедии – те просто ще влязат в гугъл. Кварталните библиотеки, в които сме писали курсови работи или сме взимали книги за четене през ваканцията, вече почти не съществуват.

При социализма беше прочут вицът, че градът свети като дискотека – ту има ток, ту няма. Тези неща, заедно с купоните за олио и захар, връзката банани за Коледа и празните магазини, разбира се, са неща, които е хубаво, че децата ни няма да ги преживеят.