Кинорежисьорът Николай Волев: Мамка му на рака! Стягам се за премиера!

Кинорежисьорът Николай Волев се завръща на големия екран след 15-годишна пауза със съвременната любовна история „Извън пътя”. Премиерата е на 11 март, в зала 1 на НДК, в рамките на „София филм фест”. Главните роли са поверени на Деян Донков, Аня Пенчева и младата Сали Ибрахим, които са замесени в любовен триъгълник.
Волев стои зад някои от най-касовите заглавия в българското кино. „Господин за един ден”, „Двойникът”, „Маргарит и Маргарита”, „Да обичаш на инат” се превърнаха в родна кинокласика. Затова новият му филм се чака като събитието на годината. Любопитството на публиката е още по-голямо, тъй като през последните 14 години режисьорът се оттегли от светската суета и заживя в усамотение сред природата в Странджа, а след това - в прегръдката на Пирин.
Само преди седмица Николай Волев постъпи в болница „Токуда” с най-страшната диагноза и сега се възстановява след животоспасяваща операция.
 
 
 
- Г-н Волев, преди дни преживяхте тежки часове, какво се случи?

- При профилактичен преглед ми откриха рак на белия дроб. Обаче за мой късмет – в ранна фаза. Белодробният рак е №1 при мъжете. Като рака на гърдата при жените. Хе-хе, и двата са в областта на гърдите. Явно ракът най-често атакува там, където е душата. Мамка му мръсна! Само че при моя рак няма химиотерапии, лъчетерапии. Лекува се само с рязане, с изкусна игра на скалпела.

- Как се чувствате сега?

- Нямам много сили заради загубата на кръв след операцията. А тя е дълга, нечовешки дълга. Д-р Минчев, хирургът, ми каза преди това: „Ти ще си спинкаш под упойка, а на мен мамицата ще ми се разгони от зор!”. Преди това правиха лепило от собствената ми кръв, за да залепят раната при рязането на дроба, с конци не ставало. Сега ще трябва да се възстановявам. Бавно и полека.
Но аз бях подготвен за това, което се случи, защото баща ми почина от рак. И си виках, няма начин да не дойде и при мен. Обаче вуйчо ми Януш живя 10 години след подобна операция. Може пък и аз да извадя такъв късмет! Това ме крепи.

- В какво състояние на духа сте сега?

- В отлично. Само майтапи си правя. С всеки и с всичко. Дори с рака.

- Кое ви дава този кураж?

- Хората, които ме обичат. Разбира се, сто пъти повече са онези, които ме мразят. Обаче явно любовта на тези, които ме обичат, е по-силна от отровната жлъч на останалите.

- На 11 март е премиерата на новия ви филм, дотогава трябва да сте в топформа.

- Ще бъда, според мен. Даже се готвя да яхна и мотора си след това – пролет пуква!

- Аня Пенчева, която в новия ви филм играе главна роля, също претърпя операция преди дни. Какво става?

- Ами силна връзка имаме, значи. Ха-ха-ха.

- Снимате за пръв път от близо 15 години – защо скъсахте с киното?

- Защото киното в България, също като здравеопазването, образованието и въобще нематериалната част на живота, пострада лошо от новото време. И работата в киното стана битка със зъби и нокти, на живот и смърт – битка за материално оцеляване. Пък мен ме бива да се занимавам с изкуство само когато имам вътрешен подтик. Освен това преди правех филми благодарение на определени личности, т.нар. ръководители на творческите колективи в Киноцентъра, които ми имаха доверие. Те бяха като западните продуценти. Казваха на художествените съвети: „Вие може да сте против, аз обаче ще пусна сценария на Николай, защото вие сте само мои съветници. Аз взимам решенията, аз нося отговорността”. А сега е друго – демократично. Личната отговорност хич я нама. „Демокрацията” в киното цъфти и процъфтява. И затова моето положение не беше никак розово. Имаше и още една причина. Много тежко понесох мутризацията на обществения ни живот – на срастването на политиката и правораздаването с престъпността, което опорочи живота ни и уби много хора. Това ме накара да избягам сред природата. Защото тя е по-морална, така да се каже. Чиста и свята!

- Скрихте се от света – заживяхте в Странджа, край морето, а после в Банско. Какво открихте там?

- Бях се самоопределил като емигрант в собствената си държава. Бил съм и емигрант на Запад, по време на комунизма, но там много страдах от носталгия. Затова единственият ми шанс сега беше да стана емигрант вътре в България.
Постепенно открих колко отговорно нещо е да се занимаваш истински с киноизкуство, защото го правиш с парите на други, главно на бедни хора. И после, ако никой не прояви интерес към онова, което си направил, има огромен морален проблем. Затова си казах: Няма да правя филми, за да оцелявам материално! Ще чакам момента, в който няма да има сила, която да ме спре да напиша сценарий и да снимам филм! И стана, слава Богу! Късмет. Но можеше и да не се случи. Защото закъсах с финансирането и без помощта на един човек, който държи много на мен, Добромир Чочов – собственика на „Доли Медия Студио”, едва ли щях да заснема филма. В решителния момент получих по едно рамо и от Банка ДСК и „Виваком”. Благодаря им!

- Много ваши колеги нямат свян и след един куп незабележими филми продължават да си усвояват държавни средства, да печелят парички, а филмите им да се гледат от безобразно малко зрители. И никой да не носи отговорност за това.

- Казано е: „Всяка коза за своя крак”. Аз съм такъв, другите са други. Всеки прави своя избор.

- В новия ви филм „Извън пътя” сте настроен на любовна вълна. Каква история ще разкажете?

- „Извън пътя” е филм за най-интимната част от живота на човека. За разлика от обществената, политическата, тази страна на съществуванието ми се струва все по-съществена с течение на годините. И все повече ме вълнува. Затова написах сценария и направих филма, в който основната нишка е любовта. Постарах се да разкажа за това какво става, когато си влюбен в даден човек, а пък той е престанал да те обича. Или когато чувствата между двама са взаимни, но връзката се оказва невъзможна по някакви причини. Въобще – за раните, които причиняваш, когато обичаш. Когато на теб ти е хубаво, а някой друг страда от това. И така се заплита един възел от прекрасни, възвишени и грозни чувства в грешно време. Това е.

- Има ли автобиографичен момент в сюжета?

- Огромен.

- За пръв път работите с Аня Пенчева, защо я избрахте и ще я преоткрие ли публиката под режисурата на Николай Волев?

- Аня Пенчева, също като Деян и Сали, е целуната от Господ. Тя няма никаква заслуга за това. Дал й е Всевишният една външност, която е много благодатна за екрана. Защото съчетанието между ярки актьорски качества и привлекателна визия е толкова рядко! Такива случаи в цялата история на киното ни са колкото пръстите на едната ръка. Когато имаш само хубава външност или само гол талант, в киното нещо накуцва. На сцената, където зрителят гледа актьорите отдалеч, повече върви липсата на красива външност. Примерът с Невена Коканова е най-ярък. В театъра тя с нищо не блестеше, ама на екрана – богиня!

- Навремето направихте звезда от непрофесионалната тогава актриса Ирини Жамбонас в „Маргарит и Маргарита”. Сега имате ново откритие – младата Сали Ибрахим в главната роля. Коя е тя и как я избрахте?

- Сали е циганка от Факултето. Студентка по българска филология и внучка на една от най-известните цигански поетеси - пак със същото име. Тя е духовен човек. Красива, пластична, пленителна. Обаче аз нямах хабер, че Сали съществува. Поради липса на идеалната професионална актриса бях избрал друга, но там нещо се разминахме по финансови причини. Ей, много бързо искат да печелят някои недоказали се още с прощъпалника си! И така, няколко дена преди снимки се оказа, че нямам главната актриса.
Същият случай беше с „Да обичаш на инат”. Пет дена преди снимки аз все още не бях открил другия главен актьор, сина на Велко Кънев – Момчето. Обаче отвътре нещо ми нашепва: спокойно, ще се появи. И още на другия ден го видях в двора на 7-а гимназия!
Сега това момиче се появи на кастинг за дребна роличка – да танцува кючек. Тогава внезапно, сякаш като по чудо, видях отвъд цвета на кожата на Сали, зад характерната й циганска външност, моята актриса. И моментално взех решение. Сърцето ми го подсказа.

- А кое наложи смяната малко преди снимки на Михаил Билалов с Деян Донков за главната мъжка роля?

- При двамата имаше и плюсове, и минуси. Билалов отговаряше повече възрастово, Деян ми пасваше повече като вътрешно излъчване. Иначе и двамата са добри актьори. Но има едни такива необясними неща в изкуството, които не се подчиняват на ежедневната логика. За Деян си бях мислил преди Билалов, но ме спираше „крехката” му възраст, той е по-млад. После случайно го срещнах, гледам го – побелял доста. А той се подразни. Защото в живота не е хубаво да си с коса на дъртак, нали. Ха-ха-ха. Дадох му да прочете сценария, питах го ще се съгласи ли да го състаряваме. Той хареса историята и прие. Така, в крайна сметка, предпочетох Деян. За филма го състарихме с 20 години, тъй като историята е за „греховната” любов между младо момиче и застаряващ мъж.

- Май не за пръв път правите подобна рокада за главна роля?

- Не. Същото беше и в „Да обичаш на инат”. В последния момент смених Руси Чанев с Велко Кънев.

- Спокоен ли сте за премиерата на 11 март?

- Ужасно се вълнувам дали хората ще харесат филма. Поне онези от тях, които имат души и сърца, а не полови органи и мускули само. Дано го харесат повече хора – и умните, и чувствителните, и не толкова.

- Следите ли новите български филми, какво мислите за тях?

- Следя ги, доколкото мога, но ако ме попитате, няма да кажа какво мисля за тях. Аз не съм критик, да ги съдят зрителите.

- За пръв път българин получи технологичен „Оскар”, чакаме втори за късометражна анимация, а Анжела Недялкова има главна роля в „Трейнспотинг 2” на Дани Бойл. Не са ли това обаче индивидуални постижения, които нямат нищо общо с българското кино?

- Това са много радостни постижения и имат общо с факта, че в България се раждат талантливи хора. Но съществуването им, реализацията им тук, на родна земя, е тъжната част от живота ни. Нашите най-известни, най-изтъкнати, най-големи майстори в изкуството никога не са успели в България. Асен Пейков, авторът на скулптурата на Леонардо да Винчи на летище „Фиумичино” в Италия, Борис Христов, Райна Кабаиванска, Христо Явашев... Кристо отказва вече 25 години да стъпи в „демократичната” си родина от омерзение! В България нито един човек на изкуството не е станал световноизвестен и това е страшно тъжно! Много омраза, завист и злоба има в нашата България... Мен обаче омразата и завистта на другите все още не успява да ме смачка. Подтиква ме да съм по-добър, правя по-добри филми. Защото съм голям инат по природа.

- Пишете автобиография, ще разбуните ли духовете?

- Надявам се. За написването на книгата ме изнасили Раймонд Вагенщайн. Сега обаче съм му благодарен, защото май се получава интересно.

- Преди години се интересувахте активно от политика. Какво мислите за тоталния провал на държавата ни?

- Че в тази област съм пълен невежа. Имах огромни илюзии в началото на промените. Оказа се, за жалост, че в България политиката продължава да е доходен бизнес на ниво „Бай Ганьо”.